Липко тихо извади от раницата си старо зелено одеало. Уви се с него до пояс и седна удобно върху нисък пън. Не му беше студено, но след малко, като поседи на едно място, краката му ще започнат да изстиват. Но какво да се прави, не му е за първи път. Така е прекарал в гората и много по-студени дни.
Нищо лошо не прави горският, само дето седи на около двеста метра по-надолу от чакалото. Не е дошъл да бракониерствува, въпреки че носи пушка. Седи си тихо, оглежда смълчаната гора и присвива очи от необикновената бяла светлина. Смущава го само присъствието на ония двамата в ловното чакало. Той знае, че през процепа стърчи цевта на точна пушка. Онзи вътре с нетърпение очаква жертвата. Тогава ще затаи дъх и ще натисне спусъка. От дулото на пушката ще излети парче смъртоносно олово и…
Но хората в чакалото не знаят, че Липко е тук. Не могат да го забележат. Виждат го само лешоядите, които летят високо над сечището. Те много добре различават свитата човешка фигура близо до леката плячка и се страхуват да се спуснат над трупа на животното, вързано в средата на полянката на около шейсет метра пред чакалото. Крякат ядно птиците. Не могат да разберат какво прави там този опасен човек. А другите двама в чакалото не забелязват. На висок глас се питат какво търси в заспалата гора и защо ги смущава при следобедната им гощавка?!
Та нали те първи откриха трупа на коня още на другия ден, след като го докараха. Преди да съобщят на мечката за едрата и лесна плячка, изкълваха очите на животното. Преди да се дотътри старият мечок, лисица разкъса хълбока на коня. С настъпването на деня хитрушата се прибра в леговището си, а лешоядите продължиха да дълбаят и разкъсват вътрешностите му. Мечокът, който се събуди от зимен сън само преди десетина дни, едва на третия ден забеляза, че лешоядите кръжат постоянно над голямото сечище, и тръгна нататък. По миризмата бързо откри трупа и с удоволствие заръфа намирисващото вече месо…
— Само че са сбъркали сметките господата, ако мислят, че над трупа на тази кранта ще убият стария Мишо! — мисли си горският Липко, свит сред младите дъбчета. — Може би щяха да успеят досега, ако ме нямаше тук, но така графът едва ли ще си отиде с трофея на стария мечок. Ако се наложи, тук ще спя, но няма да позволя да го убиете! — заканва се горският и притиска колена под тънкото одеало.
А старият Мишо идва при трупа на старата кранта с един по-млад мечок. Нали няма разум, не знае, че това е негов по-млад брат. Мишо вече направи четиринайсет години, а майка си не е виждал отпреди три зими. Не мисли и не се интересува къде се дяна старата мечка.
През последните години и Липко престана да говори за подвизите на старата грижовна майка. Преди три зими тя вероятно за последен път е родила мечока, дето ходи с Мишо. Научила го е да си търси храна из високопланинските пасища и може би е успяла да му внуши да се предпазва сам от опасното двуного същество, а останалите обитатели на гората да остави на мира.
Преди три години зимата беше дълга и студена. Сигурно старата мечка е заспала в хралупата си и не се е събудила повече. Нито Липко, нито жените, дето разсаждат борчета, видяха повече старата мечка.
Две години по-късно Липко отново откри големи мечи отпечатъци върху снега. Край тях се мотаеха и едни по-дребни, колкото мъжки юмрук. Но това не бяха следите на старата мечка. Случило се бе нещо колкото естествено, толкова и изключително сред дивите животни.
През късната есен след смъртта на старата мечка старият самотник Мишо бе приел при себе си малкото мече. След като бяха презимували в една бърлога, през ранната пролет старият фъфлещ мечок и младото мече бяха неразделни. Никой не можеше да обясни защо самотникът Мишо е приел малкото мече. Та то за него представлява излишна грижа. Не е възможно да е усетил своята кръв или миризмата на майка си. Мечките имат големи глави, но нямат разум. Мишо не можеше да знае, че се грижи за свой кръвен брат. Но както и да е, ето вече втора зима те прекараха в обща бърлога и отново са неразделни.
А сега е дошъл кой знае откъде един надут граф. Носи със себе си модерна пушка с прецизен далекоглед. Качва се в чакалото като господар и мисли, че е напълно естествено да застреля стария Мишо, като заплати някаква си там валута.
А животното не е сторило никакво зло. Графът никога не се е срещал с него, за да го хареса и да пламне от ловна страст. Пристига си господарят, плаща и иска да убива! … Защо? … За да вземе кожата и главата на Мишо, да я разпъне на някоя стена в замъка си и да се хвали пред гостите си: „Вижте какъв смелчага съм бил на младини! … Забележете къде съм го улучил и колко голям е бил този словашки мечок!… А сега помислете само колко е трудно да се открие и застреля такова животно, помислете за опасностите…“