Не, господин графе!… Мишовата кожа няма да краси стената на твоя замък! … Аз ще се постарая Мишо и по-малкият му брат да продължат да си живеят спокойно в гората…
А тази история започна още от миналата есен. Шефът на горскотехническия участък нареди на лесничея Липко да издигне удобно ловно чакало при южното сечище. Още оттогава бе запланувана смъртта на стария Мишо, който не нападаше нито диви, нито домашни животни.
Горският Липко някак се смали и плувна в студена пот. Но какво можеше да възрази? … А заповедта си е заповед, трябва да се изпълнява.
Поведе работниците Липко, отсякоха четири дебели смърча, побиха ги в земята и на височина осем метра от земята сковаха удобно чакало. Вътре имаше пейка, отпред широки отвори за поставяне на пушката, а отзад дъските бяха обшити с черна хартия. Да не духа във врата на господин графа, че ако се простуди, как ще се оправдават после пред началствата?…
Нареждаше Липко кое как да направят работниците и непрестанно мислеше как да предпази стария Мишо от гибел. В отчаянието си се заканваше, че ако се случи нещо такова, никога няма да се съгласи да одере кожата и да отреже главата на животното. Нека си го одере сам господин графът, нека малко се поизцапа с кръв. Но това бе слаба утеха за Липковата чувствителна душа.
Чакалото отдавна бе построено. Работниците похарчиха спечелените пари и забравиха за него. Обаче Липко не можеше да забрави за кого е построено това чакало. Мислеше за този, който ще дойде и оттам ще стреля по добрия мечок. Нощем се събуждаше, плувнал в пот, след като бе сънувал, че някой стреля по Мишо. Престана да се храни, посърна и колегите го питаха да не би нещо да е болен…
Така в нерадостни мисли Липко не усети кога мина зимата. Рано през пролетта мечките се събудиха от зимния си сън и излязоха от бърлогите. По заповед на началника Липко закара пред чакалото труповете на две млади телета. Изгладнелите мечки бързо оглозгаха кокалите им, а господин графът все още го нямаше. Заповедта си е заповед, трябва да се изпълнява! Но Липко нямаше да бъде Липко, ако не измислеше нещо. Най-добре от всички бе разучил откъде минават двата мечока на път към лесната плячка. От скалите, където презимуваха, водеше утъпкана пъртина към голямото сечище. След двете телета, докараха пред чакалото трупа на крава. Мишо и младият му брат загладиха козината и никак не можеха да разберат, че тази лесна плячка може да им струва живота. Най-редовно всяка вечер те бавно се приближаваха към сечището, хапваха набързо от месото и пак се връщаха по същия път към леговището си.
Бързо минаваше времето. Двата мечока свикнаха да ходят на вечеря в южното сечище. Снегът се стопи и земята жадно попи пролетната влага. В планината всичко се готвеше за нов живот. Сутрин и привечер из гората започнаха да прелитат бекаси, пойните птички изпълняваха все по-високо своите песни, а мечките спираха като по часовник между шест и седем часа пред ловните чакала на вечеря.
Пристигна и господин графът, разшета се началникът на участъка. Горските няколко пъти пийнаха безплатно в кръчмата, но Липко не отиде нито веднъж…
Четиринайсет години бяха изминали от първата им среща с Мишо. В средата на май момчето на Колник донесе в канцеларията малко живо мече. Обясни, че го е намерил самотно край трите скали, мотаело се долу около потока. Помислил си, че е изоставено, съжалил го и затова го донесъл при горския.
Какво можеше да направи Липко? … Да се скара на момчето, вече бе късно, пък и то какво е виновно, а да върнат мечето при трите скали беше опасно.
Липко погали мечето по меката козина и то го погледна с големите си черни очи. Нещо бодна в сърцето горския служител. По това време се бе завърнала жена му от родилното, имаха си дъщеря. Сега малката Еленка лежеше върху бродираните възглавнички, а майка й шеташе около нея. Мечето бе самотно и вече гладно. Липко го занесе в къщи. Дявол знае защо, но когато кърмят, жените са особено жалостиви и чувствителни. Неговата Луцка започна да се грижи за мечето, както за Еленка. Кръсти го Мишо и най-редовно му даваше мляко. На Липко му се струваше, че ако нямаха крава, жена му бе готова да дели млякото за своето дете, за да отгледа и мечето. Това чувство бе непознато и неразбираемо за Липко, но и той се привърза някак към малкото мече. Вечер сам му подаваше голямото шише с биберон и наблюдаваше как лакомо смуче топлата течност. Не си спомня точно колко дни се грижеха за мечето, но когато времето се постопли, Липко взе пушката си, сложи го в пазвата си и тръгна към трите скали.