Покрай брега на потока бе поникнала зелена, сочна трева. Елшите вече цъфтяха, а лъчите на топлото слънце трептяха по игривите вълни. Потокът отвеждаше снежните води надолу към жадната равнина.
Горският Липко знаеше много добре къде бе презимувала мечката. През последните няколко дни се бе убедил, че не е изоставила малкото си, а все още го търси около леговището. Бързо се изкачи между скалите, където вече не водеше никаква пътека, огледа се внимателно и като не откри нищо подозрително, събуди малкия Мишо.
Мечето сънливо примигна срещу слънчевите лъчи. Липко го постави на земята.
— Хайде, бягай у дома! — подвикна му той. — Що за живот ще е за тебе да си винаги затворен, хората да се грижат за теб и да не знаеш какво е свободата в дивата планина?… Хайде бягай, твоето място е тук, между тези непристъпни скали.
Но Мишко стоеше, гледаше го в очите и не искаше да разбере какво му приказва горският. Като направи няколко крачки назад, мечето се затича след него на късите си крака. Не му се искаше да остане само. Липко го тупна няколко пъти по задника, мечето изскимтя, но щом той тръгна, отново се затича след него като кученце след стопанина си. Мъчно му беше на Липко, но трябваше пак да натупа мечето. Този път то изпищя като малко дете. Горският огледа внимателно скалите. От вътрешността на пещерата дочу шум. Горският знаеше какъв е този шум и какво ще последва. Побягна надолу, но глупавото мече го последва. Липко вече не му обръщаше внимание и бягаше през глава из гората.
Когато беше на стотина метра, старата мечка изрева от скалите зад него. Липко се пообърна. Мецана стоеше над малкото и го душеше. След това вдигна едрата си глава и изрева още по-силно. Липко побягна още по-бързо. Мечката го преследваше не на шега. Бързо тътреше по склона своите триста килограма и горският забеляза, че го настига. Той също не обичаше такива шеги, свали бързо пушката си и гръмна във въздуха. Планината повтори няколко пъти ехото на изстрела. Мечката се спря. Липко бързо отвори затвора, празната гилза изтрещя в камъните. Зареди отново и стреля към скалите. Мечката се вдигна на задни лапи. Завъртя наляво и надясно глава, сякаш се колебаеше какво да направи. В този момент малкият Мишо се дотътри до нея и изскимтя. Това реши опасното положение. Мечката се спусна отново на четирите си крака, хвана мечето с предните си лапи и го вдигна към гърдите си. Оглеждайки се на всички страни, тя още веднъж изрева, но този път по-тихо, примирително.
Липко не чака повече, спусна се отново надолу, доволен, че мечката е приела своето мече. Спря да тича едва след завоя, дето свършват скалите и започва гъстата гора. Под прикритието на дърветата погледна към скалите за последен път. Мечката все още стоеше с малкото мече на гърдите си, облизваше го с грапавия си език и отдалече изглеждаше като жена, която кърми детето си.
Вечерта, като се върна в къщи, Липко седна в кухнята и дълго наблюдава жена си как кърми малката Еленка. Седя така дълго, спомняше си за мечката с глупавия Мишо и се взираше в големите влажни очи на жена си. Малката сучеше, а жена му седеше надвесена над нея някак странно унесена, сякаш духом не е в стаята. Той пак си помисли за мечката. Представи си я как лежи в тъмната бърлога и прегръща малкия Мишо до гърдите си. Сигурно вече е забравил вкуса на кравето мляко и с удоволствие суче силната топла кърма от гърдите на своята майка. Старата мечка може би също така унесено гледа в тъмнината и топли мечето със своето тяло, нежна като неговата жена.
По-късно Липко срещаше често старата мечка с малкия Мишо. Обикновено те до късно лято кръстосваха малинака. Малкият Мишо вече сръчно обираше яркочервените плодове. Друг път виждаше как старата мечка учи мечето си да се катери по дърветата и да обира плодовете им. През следващото лято Мишо бе порасъл, но все още ходеше с майка си. Едва на третата година, когато мечката роди две мечета, малко се отдръпна, но скоро тръгна с тях. Двете мечета израснаха и напуснаха майка си, но Мишо пак си остана с нея…
Горският Липко като че ли търсеше срещи със старата мечка и с нейния Мишо. Радваше се, като виждаше, че е пораснал, колкото майка си, а не успееше ли да го види, дълго наблюдаваше следите му. Там, където минаваше из малиновите храсти, все едно коне бяха вършали. От време на време Мишо намираше и горски мед. За него бе способен да се изкачи чак до върховете на гладките буки. Хранеше се с плодове, трева и гъби, но никога не нападаше животни. Овчарите често го срещаха из планината, но никой от тях през тези дълги четиринайсет години не се оплака, че е нападнал стадото му…
Но сега, успее ли да го спаси, не се знае дали Мишо ще остане вегетарианец. Хората го научиха да яде месо. Отначало телешко, после говеждо, а сега конско. Кой знае дали ще отвикне през лятото или ще почне да напада кротките овце. Но каква вина ще има животното, като ловците сами го учат да се храни с месо?… Въпреки това Липко не може да си представи, че Мишо трябва да бъде убит.