Какво от това, че пристигнал някакъв граф с мерцедеса си? Важно ли е, че е подарил на лесничеите скъпи бутилки с коняк?… Откъде накъде ще вдига с тях тост: „Да живее ловът!“ Знае ли той какво означава да се грижиш през зимата за дивеча в гората? … Не, нищо не знае. Може би и парите си точно не знае. Обаче обикновеният горски служител Липко е убеден, че не всичко може да се купи с пари…
Истина е, че Мишо е вече стар фъфлещ мечок. Истина е и това, че са открили неговите следи при нападнатите кошути. Отпечатъкът на лапата му е дълъг трийсет и четири сантиметра. Никой не може да го сбърка с друг. А сега, като го свикнаха на месо, не е чудно да тръгне и сам да си търси.
Но Мишо си е Мишо — връстник на Еленка. Тя завършва вече основното училище, става все по-красива и жизнена, а защо Мишо да бъде стар, фъфлещ мечок, който трябва да се застреля?…
Не, още никой не е отлял куршума за Мишо. Кожата му няма да виси на стената в някой замък или да топли краката на някоя болнава графиня. Той ще доживее живота си край трите скали като своята майка…
Вече трети ден излиза шефът на участъка заедно с господин графа и двамата напразно седят в чакалото. Молят се там мълчаливо, всеки по свой начин, но за едно и също. Но Липко застава винаги така, че Мишо да улови вятъра от него. Нека се молят ония в амвона. Липко умее да бъде ангел-хранител… Старият мечок няма разум, но в голямата му глава е насъбран много опит от живота. Щом улови миризмата на човека, бързо се връща обратно и търси храна на друго място. За всеки случай Липко не седи много тихо в скривалището си. Често се размърдва, с пръчка рови из сухите листа и така двата мечока не могат да не усетят, че около тяхната плячка нещо не е в ред, дори когато вятърът престане да духа.
Лешоядите все още летят високо над сечището. По едно време се приближи лисица, откъсна голямо парче месо и изчезна бързо в храстите, но Мишо го няма и това е добре. Графът ще си отиде с увиснал нос…
Казват, че вече много се ядосвал, дето ходи три дни напразно из гората. Ругаел дори, че ловът не е подготвен, както се полага, а неговите задължения го зоват да си замине. Каква била тази хитра мечка, която идвала само когато никой не седял в ловния амвон?…
Хвалил се, че ходил на лов в Африка, в Канада, дори на Аляска. Навсякъде го посрещали радушно и ловът бил организиран отлично. Само тук, в сърцето на Европа, така да се изложат горските служители!…
Шефът на участъка беснеел. Не може да понася забележките на графа, а при това трябва да бъде учтив. Сам се учудва какъв е този мечешки инстинкт. Допреди няколко дни Мишо идваше редовно, просто по него да си свериш часовника, а сега никакъв не се показва!… Как ще обясни този провал пред шефа на горското стопанство?…
Липко с удоволствие слушаше тези приказки. Това бе единствената награда за извънредния му труд. А сред колегите си се преструваше на угрижен, само тихо забелязваше, че „Мечокът си е стар и хитър, какво ли не е преживял! Така леко няма да се остави…!“ Останалите горски служители се съгласяваха с него. Пък и какво друго можеха да направят?… Нима такъв мечок може да се върже за някое дърво пред пушката на графа?…
Гледа Липко към залязващото слънце. Огненото кълбо се спуска към хоризонта, червенее и образува ореол над короните на строгите смърчове. В храстите по края на гората чирикат птички. Някъде навътре в гората почуква кълвач, след това дълго се смее, прелита на друго дърво и отново очуква старателно кората му. Ето че прелетя и първият бекас. Но клончето в ръката на Липко натежава. Очите му се затварят и той задрямва. Над гората се спуска прозрачна мъгла. Контурите на дърветата се сливат в здрача. Гората, празнична и тиха, поглъща последните гласове на птиците. Лешоядите вече не крещят над сечището, отлетели са към скалите по южните склонове на планината, а очите на Липко все по-здраво се затварят…
Неочаквано тишината е разкъсана от силен гръм. Кълвачът изписква и отлита навътре в гората, а над сечището прелита любопитна сова. Младата дъбрава пращи под стъпките на бягаща мечка. Липко е опулил очи и се вслушва в шума. Бяга само едно животно. Къде е второто?…"Дали не са убили моя Мишо? …"
С потръпващи ръце горският вдига далекогледа си. Най-напред оглежда зиналия като вълча уста процеп на ловния амвон.
По стълбата бавно слиза човек, след него се спуска втори. Липко чувствува как по гърба му тече тънка струйка студена пот. Уморен от дългото бдение, той беше задрямал, заспал и предал своя Мишо. А трябваше да издържи само още няколко дни!…