Луната бавно изгрява и безучастно осветява тихата гора. Двете човешки сенки стоят все още под ловния амвон и допушват скъпите си цигари. Ето смачкват ги във влажната земя и бавно тръгват към трупа на коня. До него се чернее още едно голямо тяло…
— За бога, нима наистина са убили Мишо?!
А шефът на горскотехническия участък, следван от господин графа, се приближава до тялото му. Като по даден знак двамата мятат пушките на рамо. Графът застава мирно. Шефът на участъка отчупва елово клонче, потапя го в раната на Мишо и го закача под ширита на графската ловна шапка. Подава му ръка. Липко едва чува:
— Да живее ловът!
— Да живее!…
Гърлото на горския служител се свива в спазма. Нещо го пробожда под сърцето. Следи с бинокъла всяко движение на ония двамата, а ръцете му все по-силно треперят.
Нощта покрива планината с тъмната си пелерина. По небето безучастно трепкат хиляди звезди. Гората бавно заспива и може би нито един страстен ловец няма да наруши нейното спокойствие до сутринта.
Под големите лапи на стария Мишо вече няма да шуми изсъхналата дъбова шума. Животът му угасна на малката полянка, пред очите на неговия закрилник.
Горският Липко тъжно довърши историята за стария мечок Мишо, стана и занесе заявлението си за преместване долу в равнината. Не го придумвах да остане. Достатъчно тежко му беше на човека. Разбирах го — вече щеше да му е трудно да живее сред тази гора със своите спомени…
По кървавата следа
Един зимен следобед крачех към дома си в сняг до колене. Алино подскачаше след мен в изровената пъртина и отваряше очите си все по-широко в спускащия се ранен предвечерен здрач. През зимата в гората бързо се стъмва. Алино е бастард, точно като своя брат Азор, когото оставих днес да пази къщата, и предчувствува, че след малко ще може да разчита най-много на влажните си ноздри и добрия си слух. Разликата между двете кучета е в това, че Алино е успял да издърпа повече мляко от гърдите на майка си — баварска следотърсачка, и е израсъл по-едър. Като наследство от баща си е развил силни крака и широки гърди — така типични за словашките копои със сурова натура…
Жена ми се ядосва:
— Защо са ни три кучета? С това, което изяждат, мога да отгледам още едно прасе!…
Само че аз не мога да се разделя с нито едно от тях. То почти винаги така се случва, ако ловецът не раздаде навреме малките кутрета.
Неочаквано Алино зад мен ядно изръмжа и се закова на мястото си. Побързах да се огледам — щом Алино така ръмжи, то не ще да е само заради някакъв заек. В гората става нещо нередно. От пръв поглед не успях да открия нищо, погледнах кучето, а то стои, гледа към младата гора, тихо ръмжи и поклаща заканително опашката си.
— Хайде, върви! — разреших му да се спусне в преследване и тръгнах бързо след него. Кучето за момент се спря, вдигна глава и подуши високия вятър. Така си и мислех, не се касае за дребно животно. Алино като че ли долови мислите ми, изскимтя и отново се спусна напред по уловената миризма.
Не бях направил стотина крачки и открих кучето си да души следите около разкъсана едра кошута. Животното е било младо и силно — няколко метра около тялото снегът е изпръскан с кръв и утъпкан от неравната борба с кръвожадния рис. Навеждам се над следите и виждам, че рисът не е бил сам. Два са нападнали едрото животно. Едните следи са по-едри, а другите — по-дребни. Заличих своите следи и бавно се отдалечих от трупа на кошутата.
— Утрото е по-мъдро от вечерта — казах си аз и побързах да се прибера у дома.
На другия ден още преди разсъмване вече стоях на варда при трупа на кошутата. Но напразно… Хищниците не дойдоха. Не се показаха нито на втория, нито на третия ден.
— Кой знае накъде ги е отвлякъл случаят! … — промърморих под носа си и едва на четвъртия ден изоставих трупа на кошутата.
Минах след няколко дни и не можех да повярвам на очите си. Рисовете отново бяха идвали, от тялото бе оглозган още един бут. Започнах редовно да вардя при тялото, но хищниците сякаш ме усещаха и повече не се завъртяха по тези места.
Бях убеден, че някъде горе в скалите женската по това време ще се окоти. През пролетта, за да хранят малките си, рисовете ще съсипят много дивеч, а ние има да ги гоним из цялата планина.
Сякаш за доказателство, не измина и седмица и при хранилките открихме трупа на сърна. Гърлото й бе прегризано нашироко. Около тялото нямаше много кръв, а отпечатъците бяха същите. Едните по-едри, като мъжка длан, а другите по-дребни, като юмрук на десетгодишно дете.