То не е кой знае каква беда, когато рисът поизбере от стадото слабите и немощни животни. Но това, което последва, не отговаряше на нито един параграф от строгия закон на дивата планина. Не минаваше ден, без да открием нова жертва на рисовете. Понякога се случваше да открием и две, а никой не можеше да каже колко бяха онези, които не успявахме да намерим. Изглежда, женската и мъжкият нападаха поотделно, а след това ходеха ту при тялото на едно убито животно, ту при тялото на друго. Когато броят на откритите жертви надмина десетицата, решихме да предприемем нещо. Слагането на капани не помагаше. А снегът продължаваше да вали. Рисовете ловуваха в три долини, но най-често следите им се намираха около скалите. Затова решихме там да ги търсим.
Хайката беше организирана добре. Две групи по осем мъже тръгнаха из двете долини, докато не се срещнаха горе на гребена със седемте стрелци. Всичко вървеше като по часовник. Три късовълнови предавателя помагаха за координацията на лова. Всичко бе пресметнато до най-малките детайли, успяхме да затворим рисовете в кръга, но накрая…
Изглежда, че хищниците разбраха тактиката ни, не побягнаха към стрелците, а обратно — към гоначите. Цялата акция пропадна, толкова труд отиде напразно. Рисовете излязоха от обкръжението и се загубиха между скалите.
Няколко дни по-късно в една от долините намерих разкъсан сръндак и следите на хищниците водеха пак към скалите. И тогава с мен бе Алино. Спуснахме се да ги проследим. Снегът бе мокър и дълбок. След едночасово преследване капнах от умора и се предадох. Отложих преследването за другия ден. Още повече че скоро щеше да се спусне нощта и тогава къде щяхме да ги търсим?…
Рано на другия ден нахраних хубаво своите бастарди и след един час вече бяхме на мястото, където прекъснах преследването. Не се върнахме при разкъсания сръндак. Вече знаех, че тези предпазливи хищници рядко се връщат при жертвата си.
Беше прекрасно зимно утро. Слънцето светеше, въздухът бе чист, свеж и силен. Гората лежеше стихнала под снежната пелена.
Само тук-там се обаждаше настръхнала от студа сойка. Синиците тихо се увещаваха в храсталака, а замръзналите клони на дърветата час по час изпращяваха като пушечни изстрели.
С трите кучета на един ремък бързо се изкачвах край новото сечище. Вървях, леко теглен от яките животни. Пушката си носех на рамо, в раницата имах парче сланина и самун хляб, а пред мен три подивели от ловна страст едри кучета. У дома в топлия обор бяха съвсем други. Никой не би предположил, че имат такава гореща кръв. Досега не са ухапали човек или животно. Децата си играят с тях, хранят ги, теглят ги за опашките, боричкат се с тях. А само като навлязат в дивата планина, изглежда, че в тях се събужда нещо останало от дедите им.
Когато кучето е само в планината, държи се близо до стопанина си. Но щом са повече, както сега три, това е вече глутница. А те също осъзнават своята сила и си вдъхват кураж.
Не си взех приспособленията за ходене из дълбок сняг и на места пропадам в снежните преспи до пояс. Държа ремъка с кучетата здраво, те ме изтеглят от преспите. Вървим по вчерашната следа, останала незавеяна след хищниците.
Дия върви първа, забола нос в дирята. Тя вече има опит. Веднъж успя да спре рис, само че той бе с ранен преден крак и на нея й беше лесно да обикаля около него.
Вече се приближавам с трите кучета към гребена на планината. Тук-там ми се налага да прескачам повалени от бурите дървета, които едва се виждат, засипани от дебелия сняг. Рисовете като че ли нарочно са минавали по най-трудния път. Ризата ми е мокра от пот. Тичам, доколкото може да се говори за тичане из такъв дълбок- сняг. С едната ръка стискам повода, а с другата надигам пушката, за да не се напълни със сняг.
Добре че сутринта не облякох кожух — сега щеше да стане нужда да се връщам за него кой знае от какво разстояние. Изключено е да издържа топло облечен такова тичане.
А по кучетата не забелязвам следи от умора. Те са по-леки, не пропадат в дълбокия сняг и бързо напредват по следата. Дия все още влече нос по дирята на едрия рис, а Алино и Азор вървят след нея, потръпващи от напрежение.
Вече наближаваме първите скали, но аз не очаквах кой знае какво. Следата е от вчера. През нощта рисовете може да са слезли в другата долина. Но щом като съм вече тук, нищо не ми струва да се поогледам хубаво. А на връщане няма да мина по същия път. Все някак ще намеря начин да се спусна с кучетата в Черната долина. Там край потока има горски път. По него сега извозват трупи. По утъпканото шосе лесно ще се приберем…