Изплашихме сойка. Тя се разкрещя над цялата планина, „Реч-реч-реч-реч!“ Предупреждава всичко живо в гората. При това се ядосва, че никой не обръща внимание на предупреждението и все около нас лети старата шпионка.
Високо над кресливата сойка плавно лети мишелов. Той не крещи, не се смущава, но не му харесват трите кучета и двуногото същество след тях. Неочаквано пред нас нещо изпращя. Ето звукът се повтори по-далече напред. Шумът беше ясен, не приличаше на скърцането на снега под краката на кучетата. Не можеше да бъде нищо друго освен рис! … Какво ще търси друго животно из непристъпните голи скали?…
Поводите на кучетата се опънаха като тетива. Първа освободих Дия — тя вече има опит в борбата с рисове. След нея се спусна като стрела Азор. Последен отвързах темпераментния Алино. Тичат трите кучета едно след друго, догонват се. Алино лае и поощрява другите две напред — дава им кураж, че не са сами.
Тичам и аз след тях. Не съм изминал двадесет метра и спирам пред един скален заслон. А-ха, ето къде била бърлогата на звяра. Тук е отпочивал след нощните набези из гората. Но сега бързо напред. Не може да избяга далече. Трите кучета са по петите му. Но след малко отново се спирам пред втора бърлога. Тя не е толкова удобна, но затова пък е по-голяма. Тук навярно е отпочивала женската. Леговището е под плоска скала, обърнато с отвора си на юг. Навътре не може да се натрупа сняг, а при слънчево време женската се е излежавала пред входа. Как тези нетърпеливи животни намират такива подходящи места?
Чувам как кучетата тежко дишат и тичат из дълбокия сняг. Ето че лае и Дия. Съобщава къде е хищникът, на мен съобщава. Може би вече е зад гърба му. Трите кучета ще успеят да го спрат.
Ако рисовете си помагат и се защищават, трите кучета няма да бъдат опасни за тях. Но котката си остава котка — разчита само на себе си и като се спасява, не мисли за друг.
Като доказателство откривам, че дирята на хищниците се разделя. Женската е побягнала надолу, а трите кучета преследват само мъжкия. Следите им водят право нагоре към скалистия връх.
Мъжкият бяга пред кучетата с последни сили. Котешката душа не е така издръжлива на бягане. Най-много петстотин-шестстотин метра и ще спре. Кучетата ще го обградят и може би ще го принудят да се изкачи на някое дърво. Тогава вече е мой! Такава развръзка ще бъде най-лека и приятна. Но в гората не всичко става така, както желае ловецът.
До този момент пушката ми не е заредена. Страхувам се в цевта да не влезе сняг. Но вече няма за кога да чакам. Вдигам я и бързо зареждам, като не спирам да тичам. В този момент чувам отчаян лай и продължително ръмжене. Познавам гласовете на Дия и Алино. Азор не лае, напада само с ръмжене. Трудно им е на кучетата в този момент. Представям си какво става сега при скалите и бързам нагоре към скалите, колкото силите ми позволяват…
Големият жълторъждив рис се е спрял озъбен срещу трите кучета. Чувам го как фучи като раздразнен котарак. Дия се е изправила срещу него. Азор обикаля отстрани и се готви за скок, без да издава звук. Алино скача из дълбокия сняг и се старае да мине откъм опашката на звяра…
Неочаквано чувам болезнено скимтене. Усещам го, сякаш някой ме прободе в сърцето. Щом куче изскимти така отчаяно, зле е засегнато. Борбата на живот и смърт е започнала. Сега вече няма място за споразумение или компромис. Пристъпвам крачка след крачка. Между скалите вятърът е навял на места сняг до гърдите. Внимавам само за пушката и се мъча да подтичвам. Но не мога, дълбокият сняг ми пречи. А кучешкото скимтене отдавна замря. Това е лошо, много лошо! Предчувствувам, че се е случило нещо непоправимо…
След няколко крачки забелязвам върху утъпкания сняг тъмно петно. Дия! … Приближавам се до тялото. Дия е вече мъртва. Следите в снега показват, че борбата е била жестока. Снегът наоколо е опръскан с кръв, а гърлото на Дия е разкъсано. От артерията все още капе кръв и бавно попива в снега. Вярното куче никога вече няма да излае радостно…
Обхваща ме животинско желание за мъст. Този звяр унищожи толкова дивеч, а сега уби и кучето ми. Моята вярна, умна Дия!
Вече не чувствувам умора в краката си. Желанието да отмъстя ми придава някаква непозната сила и ловкост в движенията. Вече не пропадам толкова в преспите. Скачам от скала на скала, а краката ми сами намират най-подходящото място за стъпване. Забелязвам, че следата на риса е кървава. Значи Дия не се е дала толкова лесно!…
Мъжкият рис губи сили и се опитва да хитрува. Между скалите е направил голяма осморка. Все още скоковете му са дълги, но кръвта му тече по-силно.
Някъде близо пред мен се чува котешко съскане и кучешки лай. Отново са настигнали хищника. Само още малко да издържа! Не е нужно да нападат, достатъчно е да го държат в шах! … Но можеш ли да заповядаш на разгорещената кучешка кръв? Могат ли да бъдат синовете разумни, когато звярът разкъса гърлото на майка им? Хищникът е ранен, това им дава смелост. Техните крака са по-дълги, няма да пропадат много в снега, но само да се държат по-далече от острите котешки зъби!…