И отново се разнася страшно, късащо нервите скимтене. Сърцето ми се свива до болка. Кой ли е попаднал под лапите на риса?…
След петдесетина крачки намирам проснат в снега Алино. Кръв тече от шията му. Рисът го е захапал по същия начин, както и Дия. Каква сила има в тези котешки челюсти! Преглъщам болката и правя равносметка на силите. Не, не е радостна. Разбирам, че в лапите на едрия звяр ще загине и последното ми куче. Въпреки че е ранен, рисът е по-силен от едно куче…
„Не, не бива да допуснеш това! — крещи нещо в мен. — Не бива да оставиш тази дива котка да тържествува от победата над трите кучета! …“ И аз започвам да крещя:
— Азор, върни се, Азор! — стрелям във въздуха, зареждам втори път и пак стрелям. Ехото повтаря изстрелите и ги разнася из цялата планина, но кучето не се връща.
Но все пак вярвам, че е още живо. Щях да чуя, ако се захапят в смъртоносна хватка. Азор обаче е мълчалив. Дали ще го чуя да скимти, когато умира, захапан за гърлото? Изглежда, че е наследил от дедите си упоритост и злобно мълчание. Борбата е борба, излишно е да се хабят сили за вдигане на шум. Започвам да се ядосвам на себе си, че напразно изгубих време за излишна стрелба. Защо искам да унижа кучето. Нима ще бъде истинско куче, ако се предаде без борба? Кое куче няма да се опита да отмъсти, когато пред очите му са загинали майка и брат?… Кучето няма разум, но затова пък силно развит инстинкт за дълг и вярност! Дори да умира, пак няма да се върне назад. До последни сили ще хапе и драска врага си.
Отново тичам по кървавата следа на риса. Скоковете на хищника вече са по-къси. От голямата му лапа в снега остава все по-голямо петно кръв. Ето тук се е опитал да скочи от скала на скала, но е паднал и повлякъл тялото си в снега. От корема му също тече кръв. Оглеждам следите и на Азор. Не, той е здрав. А рисът кърви силно от предната дясна лапа и от гърдите над корема. Тук отново е паднал, но едрият звяр сега е най-опасен…
Както вървя, като че ли някой ме удари с чук по главата. На пет крачки пред мен до сивата обрасла с мъх скала лежи и третото куче.
— Азор, за бога, Азор!…
Кучето иска да се надигне. Кожата зад ушите му е разкъсана. Гледа ме с жален поглед и тихо скимти.
Изпадам в тиха ярост. Бързо тръгвам напред по кървавата следа, за да отмъстя на хищника. Вървя и губя представа за времето. Едва късно след обяд забелязвам, че небето се покрива със сиви облаци. Скоро започва да вали сняг. Оглеждам следата, кървавите отпечатъци са все по-големи, а скоковете се смаляват. Рисът вече пристъпва с дребни крачки като котка. Следата, която оставя след себе си, вече е като пъртина на едър глиган. В мен се разпалва животинска страст. Вече виждам като в мираж как достигам ранения звяр и с последни сили вървя между скалите. Изкачвам се по следата на самия връх. Тук може да премине само рис, нищо друго. От другата страна има пропаст, отвесна стена. Дали ще се реши раненият звяр да скочи тези десет метра до скалистата площадка от другата страна? … Ако не се реши, ще трябва да се върне или в засада да ме изчака. Скочи ли, всичко е загубено. Докато обиколя върха и хвана следата му, ще се спусне нощта, а до сутринта снегът ще покрие дирята…
Не, не е скочил!… Вече го виждам, но и той ме вижда! Грамадният ръждивожълт звяр с черни петна по тялото не е по-далеч от тридесет метра. Муцуната му е окървавена и грозно озъбена. Кое ли от кучетата го е захапало за тъпия нос?…
— Вече се страхуваш, нали? … А да скочиш не смееш, ранен си. Трите кучета все пак ще ти струват живота.
Вдигам пушката, но, докато се премеря, рисът пропълзява зад скалата. Тръгвам предпазливо в обход. Пазя се да не пропадна в някоя дупка и държа пушката винаги готова за стрелба. Знам, че втори път няма да мога да заредя. Трябва да стрелям точно или въобще да не натискам спусъка. Раненият рис би могъл с един-два скока да се хвърли върху мен.
Тясната пъртина, опръскана с кръвта на хищника, ни приближава един към друг. Няма път за бягане, нито за разминаване. Поглеждам за миг встрани. Целият свят изглежда като потопен в бяла мъгла. Над мъглата е Скалистия връх и аз с риса. До върха стигнахме двама, но оттук ще се върне само един…
Зад ствола на прекършен от бурите бор ми се мярва опашката на звяра. Нея не е успял да скрие. Вече забелязвам и малка част от десния бут. Рисът се е притиснал зад обла скала. По-нататък няма къде да се скрие. Делят ни само петнайсетина крачки.