За него това са само два или три скока, а за мен — възможност за един единствен изстрел. Не го ли улуча смъртоносно, този опитен хищник няма да ме остави да се премеря втори път. А сега рисът не мърда, изчаква какво ще направя аз. Приближавам се бавно, защото позицията ми не е удобна за стрелба. Хващам се за корените на нисичък смърч и внимателно се подавам от другата страна. Сега вече виждам по-голямата част от тялото на хищника. Бавно промушвам пушката между корените, като я придържам само с едната ръка, с другата се държа здраво за провисналата скала и лицето ми опира до ронливата пръст в корените на хилавия смърч. Надигам се и виждам цялото тяло на звяра. Рисът се е приготвил за скок. Диша тежко, по-тежко от мен, а от гърлото му излиза котешко злобно съскане. Очите му са кръвясали. Муцуната му е разцепена, но това не му пречи да показва всичките си зъби. Не бива да чакам — и той ме вижда, всеки момент може да скочи. Бързо се премервам…
Гърмът се разнесе над планината и преди да се върне ехото от другите върхове, рисът престана да потръпва в предсмъртен гърч. Въздъхвам облекчено. Едва сега чувствувам колко много съм уморен от целодневното преследване. С последни сили се приближавам до убития звяр. Той вече не проявява никакви признаци за живот. Забелязвам как между шията и главата изтича тънка струйка яркочервена кръв и почти без сили се отпускам върху трупа на хищника.
Не зная колко време съм лежал върху простреляното животно. Събуди ме лек шум от нечии животински леки стъпки. Инстинктивно грабнах пушката си, обърнах се в посока на шума и видях как мъчително бавно, с муцуна ниско в снега, към мен пълзи куче.
— Азор! — някаква топла вълна заля тялото ми. Само, без сили, вярното куче се влачеше на помощ в борбата със силния звяр. Пропълзявам към него. Азор пада в снега, лежи, едва диша, а в очите му свети топлият пламък на кучешката преданост…
Изваждам от чантата си плоско шише със силна малинова ракия. Първо обливам раната на главата му. Кучето скимти от болка, но не повдига глава. После сам надигам шишето и пия. Ракията бавно се разлива по тялото ми. Силна е и бързо загрява.
— Азор! — кучето ме чува, върти опашка, но не може да повдигне главата си.
— Азор, виж, хищникът е убит!.. Хайде, стани да си ходим у дома — кучето се надига, но главата му тежи, виждам го как се мъчи да изпълни заповедта ми.
Мятам пушката на рамо, повдигам кучето на ръце и тръгвам бавно по обратния път. По небето вече светват първите звезди. Гората е тиха и спокойна. Животните ще си отдъхнат. Страшният хищник е мъртъв. Бързам през Черната долина към пътя, по който се извозват трупи. Нося вярното куче на ръце, тъй както майките носят своите пеленачета.
— Азор, Азор! — разговарям мило с него, а то само скимти от радост и се притиска към тялото ми. Раната зад ушите му е голяма, но не е толкова страшна, както ми изглеждаше в първия момент. ще трябва да се зашие от лекар. След това Азор ще се оправи за няколко седмици. Какво приказвам, само след няколко дни ще тича след мен. Раната ще зарасне бързо, като на куче…
На лов за глухари
Излязох от горската къща след полунощ. Над гората се бе спуснал мастиленосин мрак, но за мен бе време да вървя. До мястото, където исках да стигна, преди да се сипне зората, имаше около два часа път. Колкото по-рано заема позиция, толкова по-голям шанс имам да случа глухарите, преди да са се разлетели по полянките.
Снощи времето застудя, земята леко замръзна, но аз въпреки това обух гумени ботуши. Такова пролетно замръзване е като нощна птица — щом се покаже слънцето, всичко омеква и набъбналата от раждане земя ще пие пролетната влага като странник, ожаднял от дълъг път.
Замръзналите коловози хруптят под краката ми. Стоманената цев на пушката вече е успяла да поеме студа и лепне в дланта ми. Не може да се каже, че е кой знае колко студено. Като върви човек въобще не усеща студ, но щом постои по-дълго на открито, студът прониква под яката му.
Вървя и слаб утринен ветрец обвява лицето ми. Въпреки студа в гората вече се усеща присъствието на пролетта. Въздухът е влажен и мек. Водата в потока весело бълбука по каменистото дъно и се вие като змия около шосето.
Крача бързо в тъмната нощ. Ветрецът разчесва гъстите смърчови клонки и тихият шум сякаш ме зове навътре в тайнствената гора. Вървя по средата между двете пътеки, утъпкани от колелетата на камионите, и ми се струва, че минавам по безкраен мост с огънати дълги перила. От снега тук и помен не е останало. По небосвода блещукат хиляди звезди. Гората наоколо като че ли сгъстява тъмнината и тихо, монотонно шуми.