— Наздраве!… Да живее ловът!…
Да живее, но на мен сърцето пак някак ми се свива. Да не би да е от този ароматен френски коняк?… Сигурно не е. Но защо ми е така тъжно? Защо изпитвам срам пред себе си? Защо не поглеждам чужденеца в очите?… Не, все пак това е от коняка. Не съм свикнал на такива изтънчени питиета.
— Да живее ловът!… Отлично стреляш, чужденецо. Твоят просторен хол ще бъде украсен с прекрасен трофей. Изкусният препаратор ще съживи птицата, ще изправи перата й, а в очите ще сложи мъниста. Тя винаги ще ти напомня за твоя успех! Чувствувам, че моето приветствие звучи глухо и служи само като повод за ново вдигане на чашите. Дръпвам се към прозореца и поглеждам към окъпаното в слънчеви лъчи поле. Слънцето се е издигнало само на две копрали над хоризонта, но на мен ми се струва, че залязва. Може би ми се иска да залезе за всички чужденци, тръгнали да отнемат живота на редките птици за собствено удоволствие. Но това няма да стане толкова скоро. Още много пъти каруцарят ще пие френски коняк, донесен като евтина отплата за скъпия дар, който не принадлежи нито на него, нито на нас, а на природата. Нея никой не може да опие със силен коняк.
Наистина настроението ми е лошо и не зная дали ще се подобри, след като изпратя чужденеца. Може би затова вече искам да е вечер. А утре, когато слънцето отново изгрее и дроплите спокойно излетят, аз вече няма да пия коняк…
Лисица и сръндак
Бях решил да застрелям този стар сръндак в началото на май. Не исках да го оставя да вземе участие в оплождането на сърните през този сезон. Беше време в тази част на гората да се засели някой млад и силен мъжкар, за да опресни кръвта на местното стадо. Този, стария, се готвех да го застрелям още през миналия сезон. Тогава имаше хубав трофей, израсъл високо над ушите с три двойни симетрични разклонения и малка вълча коронка. В основата, над широките назъбени розетки, рогата му бяха дебели и обсипани от вътрешната страна с перли. Нагоре бяха чисти, лъскави и остри, опасно остри за съперниците му. А тази година рогата му израснаха още по-остри, с малки разклонения, вилообразно извити напред. Ясно личи, че вече върви към края на своя жизнен път. От него вече нищо добро не може да се очаква. Трябва колкото мога по-рано да го отстраня от участъка. Защото, откакто той владее района, не мога да срещна нито един сръндак, готов да му се противопостави. По-младите сякаш знаят границата на участъка и избягват да я нарушават. А може би застарелият сръндак беше техен баща и младите го щадяха. Кой знае? Аз обаче трябваше да се намеся.
Гората, ако можеше така да се нарече пространството, обрасло с върби, тополи и гъсти храсталаци около реката и каналите, беше идеално скривалище за този самотник. През средата й минаваше главният отводнителен канал. Преди да го изкопаят, по тези места е имало непроходими блата и мочурища, но щом спаднало нивото на подземната вода, селяните обработили пресъхналите блата. Сега е останала само тази гора в най-ниските места на полето, а наоколо са се ширнали плодородни блокове с царевица, люцерна и пшеница.
Тъмната пролетна нощ още не искаше да отстъпи на утрото, когато се изкачих в набързо скованото чакало. Бях го сковал още в началото на пролетта в гъстите клони на старата бяла топола. За направата му използувах дъска и подръчни материали от околните храсти. Дъската служеше за седалка, а клоните — за стъпала на стълбата и за опора на гърба. В тъмнината едва намерих стълбата. През април всичко бе израсло и храстите така се бяха променили, че мястото ми се стори непознато.
Когато седнах в своето чакало, луната вече избледняваше. Звездите около нея една след друга угасваха. Накрая остана само Зорницата, самичка в светлеещия небосвод. Нощта е хладна, но големите зелени щурци нехаят и повтарят до омръзване своята проста песничка. Прилепите прехвърчат около тополата, използуват последните минути от нощта за лов…
От чакалото имам възможност да наблюдавам и двата бряга на канала. Отсреща потрепват с тънките си клони нисички върби. Като се вглеждам дълго в тях, храсталаците възприемат причудливи форми на допотопни животни. По малките полянки с висока сочна трева утринният ветрец поклаща цветните камбанки и от тях се ръсят капчици роса. Около мен се издигат тънки тополи. Листата им шепнат нещо тайно на вятъра и потрепват, като разпиляват прашец. Зад тях се простира полето с люцерната. В нея вече могат да се крият зайците и сърните.
Подухва свеж утрешен ветрец. Панталоните ми над коленете са мокри от росата, потръпвам от студ. Гумените ботуши, измити в тревата, лъщят като нови. Седя и чакам. Побиват ме студени тръпки. Трия коленете си, за да се стопля. Кой знае още колко време ще проседя на неудобната дъска? А може би пак всичко ще бъде напразно!…