Вляво сред храстите нещо скочи и побягна. Сигурно вдигнах сърна. Чувам я как подскача из снега. Сега обаче сърните не ме интересуват, долу в равнината съм ги наблюдавал достатъчно. Вече се приближавам до буковата гора. Там сред голите клони на високо дърво от снощи спи един красавец глухар и той ме привлича с някаква магическа сила…
Колкото по-нагоре се изкачвам, толкова повече храстите около мен са обсипани със сняг. От ледената вода краката ми измръзват и през гумените ботуши и топлите чорапи. Нищо, там горе ме очаква наградата за всички трудности и несгоди. Спирам се и зареждам пушката, за да не забравя после.
Небосводът между голите клони на дърветата бавно светлее. След малко ще започне да се разсъмва. Вляво би трябвало да бъде обновеното сечище с падналото дърво, на което седяхме вчера с горския. А глухарят се обади по-нагоре, вдясно от потока. От шума на водата може да не чуя, ако птицата се обади. Затова, щом забелязвам светлите стволове на високите буки, излизам от водата и продължавам нагоре по брега. Колкото повече се отдалечавам от брега на потока, шумът на водата отслабва и вече долавям тайнствения шепот на вятъра в голите клони на дърветата. Какво ли им обещава този нехранимайко?…
Озовавам се в средата на горска полянка и сядам върху плосък камък. Оглеждам се наоколо, мястото ми е непознато. Може би от напрегнатото очакване изведнъж ми се струва, че чувам глухаря, за който дойдох чак дотук. През тялото ми сякаш премина електрически ток. В гърдите ми сякаш нещо се запали и светът се стесни само в размерите на сечището и голите буки наоколо. Небето светлее, но в гората все още е тъмно, мога да разчитам само на слуха си…
Неочаквано дочувам как някой сякаш почуква по сухо дърво с две малки чукчета. Концертът започна. Затаил дъх, аз слушам как чукането се ускорява. Тоновете ту се снишават, ту покачват като по музикална стълбица. Изведнъж невидимият диригент дава знак и токането се прелива в страстни трели. Накрая се чува сладострастна въздушна целувка, изпратена в тишината към невидимата любима.
Опитвам се да пресметна разстоянието, което ме дели от птицата. Тя може би е само на сто крачки от мен, а може и на триста. Бавно тръгвам нататък по гласа. Целият се превръщам в слух и зрение. Не ме интересува нищо друго, освен тихо да се приближа до птицата. Сърцето ми бие нетърпеливо чак в гърлото. Кръвта напира и бумти в слепоочията ми. Движа се съвсем безшумно, както някогашните мои прадеди при преследване на плячката. Само че от техния успех е зависела прехраната на семейството, а аз съм тръгнал за свое собствено удоволствие. Ловната страст се е предавала през десетки, стотици поколения и аз се чувствувам частица от буките, земята и вятъра в гората. Събличам тихо кожуха си и го оставям на земята. Като се разсъмне, лесно ще го намеря. Стискам пушката, хладната стомана ме успокоява и аз пристъпвам леко, като рис. Нищо не е в състояние да ме спре в този момент. Преживяването е толкова дълбоко, че разумът, всички сетива, мисли и чувства му се подчиняват. Небосводът все повече избелява. Под дърветата все още се стеле смолисточерна тъмнина. Движен от познатото само на ловеца силно чувство, аз почти пълзя към мястото, откъдето се чува омайващият звук, който издава тайнствената черна птица.
Трябва да се приближа на разстояние един сигурен изстрел. Но птицата нещо се умълча. И аз се спирам, стоя и се ослушвам… Не след дълго невидимият диригент даде знак. Чукчетата отново ме удариха в ушите. Отначало техните удари бяха бавни, но постепенно се ускоряват, сплитат се в сложна игра, накрая стихват, после отново се чува звук, сякаш вълна в потока неочаквано се е ударила в твърдо препятствие. Слушам неподвижен, омаян от изкуството на майстора-свирец. Стоя дълго и ето че търпението ми е възнаградено.
Чувам нов звук, сякаш уморен косач се е спрял и плъзга бруса по острието на косата — ту от едната, ту от другата страна. В този момент аз правя една крачка, втора, трета и отново се спирам, чакам отново да зазвучат вълшебните струни и чукчетата в гърлото на черната птица. Но отново се чува брусът, който наточва острието на косата. Пак правя няколко крачки и се заковавам на място. Когато издава този звук, глухарят чува само себе си. Тогава е най-безопасно ловецът да се придвижи напред. Като голям музикант глухарят внимава да не изсвири фалшива нота, нищо друго не вижда, нищо не чува. Възползувам се от това и правя още няколко скока…