Ето — вече го виждам, или само така ми се струва?… На най-долния клон на старата бука се вижда някаква тъмна топка… Дали е това птицата, която ме привлича като магнит?… Стоя скрит зад висок пън и мисля за силата на ловната страст. Глухарят отново плъзга бруса по острието на косата. Скачам и се приближавам с няколко крачки. Дърпам леко предпазителя на пушката. Още два-три скока и ще мога да стрелям…
Неочаквано голямата черна птица се отлепя от клона и полита към потока!…
Грешка ли направих, забеляза ли ме глухарят? Не знам! Постъпвах така, както съм чел в книгите и слушал от опитни ловци. Няма как, спускам се предпазливо към потока. По-добре да бях останал там, само че откъде да зная, че птицата ще се спусне точно към мястото, откъдето преди малко минах?…
Стъпвам внимателно в мекия сняг и все си мисля дали все пак глухарят не ме забеляза? Нали толкова внимавах. Потъвам до колене в снега, шумът от потока се засилва и стъпките ми не се чуват. Кой знае откога е навят този сняг около потока, но скоро слънчевите лъчи ще го превърнат в чиста снежна вода. Ромонът на потока се усилва. При този бълбукащ шум птицата не може да ме чуе, само че тя вижда надалеч, затова трябва да бъда двойно предпазлив.
След няколко внимателни крачки забелязвам на малка полянка, на около петдесет крачки от мен, нещо, за което съм чел само в книгите.
Черната голяма птица е кацнала върху дебел пън и важно-важно се разхожда, после спира. Дали пък не ме усети… Не, диригентът отново дава знак: вълшебните чукчета отново заработват, отначало бавно, неуверено, а после все по-бързо и по-бързо, докато преминат в чудесен ритъм, незаписан досега в нотна тетрадка. След това глухарят изпъва шия, спуска крила и отваря широко човката си. Брусът се плъзга по косата. Глухарят цял се тресе, крилете му потрепват, опашката е разперена. Гледам занемял от удивление, а в дясната си ръка държа пушката, от която ще излезе смъртоносният блясък и ще погуби тази красота…
Трябва да се приближа още малко. Щом успея да стигна до отсрещната бука. Скоро успявам да се добера до ниския пън. Поглеждам напред и поставям пушката върху дървото. Неочаквано забелязвам, че около трона на моя глухар нещо се движи.
Аха, това са женските. Я виж как скромно са застанали в редица и наблюдават изпълнението на глухаря като членове на безпристрастно жури…
Неочаквано от близкото дърво на полянката се спусна втори глухар. Обхваща ме ловна треска. Старая се да удържа зъбите си да не тракат. Постепенно се успокоявам. Вдигам пушката към рамото си, но не мога да стрелям.
В момента и двата глухаря токат един срещу друг. Женските се разхождат наоколо, без да обръщат особено внимание на мъжките. Първият глухар се вдига от ниския пън и полита над полянката. Вторият го следва. Двете птици правят няколко кръга и пак кацат един срещу друг.
Те стоят известно време така и надуват гушите си като пуяци, после разперват опашки като ветрила. Ето че спускат и крилата си до земята. Започва техният войнствен танц. Двата глухаря тръгват в кръг. Като средновековни рицари, омаяни от любовна страст, те са забравили останалия свят. Овладени от силно любовно чувство, пробудило се, както винаги, в ранна пролет, те могат да бъдат даже жестоки един към друг.
Вече се приближават. Стига! Вдигам пушката и се премервам в единия от тях…
Но какво е това?… От най-близката бука се спусна дълга тънка сянка. Тя бързо пропълзява по мекия сняг и приближава към птиците. Глухарите не забелязват сянката. Любовното опиянение е размътило мозъка им. Чувството за предпазливост е притъпено и сред женските. Сянката се приближава из високата суха трева. Ето че заляга, готви се за скок…
Невестулка!… Това ще да е само кръвожадна невестулка. А мъжките са заети само със себе си, женските изчакват края на двубоя и след това ще тръгнат след по-силния. Няма да изпитват жалост, няма да бъдат измъчвани от скрупули. Такъв е простият закон на природата. Право да създава поколение има само по-силният.
Не зная точно как стана, но сякаш пушката ми сама се залепи за рамото ми, когато невестулката се приготви за скок. Деляха я само две крачки от първия глухар. Гърмежът наруши необикновената тишина в гората и докато ехото се връщаше, птиците отлетяха в различни посоки. Дългото космато тяло на невестулката се преметна във въздуха, падна върху снега, потрепери и замря на място. Постепенно се възцари всепоглъщащата горска тишина. Само водата в потока монотонно бълбука, а слънцето вече озарява върховете на дърветата с приказна оранжева светлина.