В гората незабелязано настъпва светъл пролетен ден…
При Змеевите скали
Синът ми се прибра в събота след обяд от училище, а в неделя сутринта излезе с малокалибрената пушка към Змеевите скали на лов за сойки. Той умееше отлично да наподобява гласовете им, без да ползува продаваните за тази цел свирки. Неговото свирукане бе по-просто, но затова пък беше много по-точно и главно — без пари. Той някак особено притискаше длан към устните си, няколко пъти натискаше бузата си и ако човек не го виждаше, непременно щеше да си помисли, че наблизо е кацнала сойка. Никога не се връщаше с празни ръце. Когато имаше хубав ден, на колана му увисваха четири-пет кресливи сойки…
Но тази неделя той се върна без нито една. Беше някак едновременно радостно възбуден и разтревожен. Неочаквано за мен той извади от пазвата си необикновен улов. Постави на масата млад, едва прогледнал рис. Малкият хищник приличаше на безобидно коте. Нямаше нужда да разпитвам сина си. Той започна да разказва сам…
Приготвил се да имитира крясъците на сойките, огледал се наоколо и видял две малки котета да си играят между скалите. Скочил и хванал едното, опитал се да улови и другото, но то успяло да избяга между скалите.
Досетих се, че това са малките на онези два хищника, дето през миналата зима съсипаха толкова дивеч в гората. Оцелялата женска бе дала живот на млади хищници. Намерила е удобно леговище в Змеевите скали, а аз къде ли не я търсих…
След обяд синът ми си замина за града. Бързаше, за да се похвали на съучениците си с необикновеното преживяване. А аз взех пушката и на свой ред тръгнах да дебна край скалите. Само дано не е вече късно…
Рисът е от рода на котките. А дори при опитомена домашна котка, щом някой опипа малките й, докато ги кърми, тя веднага ги пренася в друго скривалище. Този навик е в кръвта на всички котки — домашни и диви. Рисът няма да бъде изключение…
Докато стигна до Змеевите скали, слънцето се наклони на запад. Бързо намерих входа на бърлогата на звяра. Знаех, че малките са си играели навън само защото майка им е била някъде на лов. Сега е необходима много кърма за лакомите зверчета. А млякото на майката почти никога не им достига.
Рисът обикновено ловува чрез дебнене. Дълго чака жертвата си на пътеката за водопой или на любимото място за паша. В най-удобния момент се хвърля и разкъсва шията на животното. Случи ли се да скочи встрани или животното само да избегне нападението, той обикновено не го преследва. При този вид ловуване понякога се налага дълго да чака на едно място.
Скрих се на петнайсет-двайсет метра от бърлогата, настаних се удобно зад малиновите храсти и приготвих пушката си. Не ми оставаше нищо друго освен търпеливо и тихо да чакам. Ако майката не се завърне до довечера, значи ме е изпреварила и сега вече е заедно с малкото си в някое друго убежище. А ако тепърва се завърне, ще я науча на прилично държане в дивата гора.
Следобедното лятно слънце препича здраво. По небето не плува нито едно облаче. Високо в безкрайната синева кръжи орел. А долу по земята не трепва ни лист, ни тревичка. Дори пойните птички мълчат. Спотайват се някъде из дебелите сенки на листата и изчакват да мине горещината. Аз също се отдавам на сънната тишина и за момент съм задрямал. Трепнах и се събудих. С усилие на волята пропъдих дрямката от очите си и започнах да оглеждам подробно околността. Този път не искам да пропусна хищника…
Така ми се пуши, но няма как, трябва да се сдържам. Въпреки че рисът няма кой знае колко силно обоняние, моят тютюн е серт и ще го усети даже неопитното малко, скрито някъде в дъното на леговището… Нищо, ще издържа. Една цигара по-малко — толкова по-добре.
Бавно настава привечер. По околните дървета първи се разпяха дроздовете. В близката лескова горичка започнаха оживен спор синиците. Неочаквано вляво от мен малиновите храсти се размърдаха и скоро се показа жълтата глава на майката. Ушите на котката стърчаха тревожно нагоре, а жълтеникавите й очи разглеждаха подробно скалите. Тя бавно се измъкна от малиновия храст. В устата си носи остатъци от плячката за своите малки, но нещо я тревожи.
Не смеех да се протегна за пушката. И най-малкото движение в този момент не би убегнало от погледа на рисицата. Едва ли би ми дала възможност да се прицеля, с един-два скока ще бъде върху мен…
За щастие звярът бавно отминава с безшумни котешки стъпки. Вече е пред бърлогата. Ето че се спира, души наоколо скалите и бързо изчезва в малкия отвор. Да не бях видял с очите си, трудно бих повярвал, че такова голямо животно може да се промъкне през толкова малко отверстие. Но нямах много време за наблюдения. Бързо взех пушката, тихо махнах предпазителя и зачаках…