Щом се покаже, ще ми плати и за едрия елен, и за кошутите, и за сърните, разкъсани през дългата зима. Не вярвам дълго да стои вътре…
Наистина не остана дълго. Едва умълчалият се при появяването й птичи хор поднови своя вечерен концерт, в отвора на скалите се подаде жълтата глава. Женската бе уловила в зъбите си малкото и враждебно оглеждаше околността. Нека се покаже още малко, да не би в предсмъртна агония да се дръпне назад в пещерата. Трудно бих я извадил оттам. Вече изважда дясната си лапа, гъвкаво превива гръб и промъква предната част на тялото си, ето я цялата пред скалата и тясното отверстие. Малкото, уловено за врата, виси с опънати крака и не издава глас.
Ще застрелям старата, а рисчето ще занеса в къщи. По-леко ще им бъде на двете, докато отраснат и ги продам на някоя зоологическа градина. Чувствувам в показалеца студенината на спусъка. Сега ще се чуе оглушителен гръм. Докато ехото се разнесе между скалите, рисицата ще лежи мъртва пред бърлогата си. а малкото ще обикаля безпомощно около нея…
Само че някак не мога да откъсна погледа си от очите на кръвожадния звяр. Но вече не мисля за извършените престъпления през дългата зима. Очите на звяра-майка са някак по-други. Тя ме гледа, без да мига, право в лицето и сякаш пита: „Нима за нас няма място в тази гора?…“ При това продължава да стои като вкаменена. Може би разбира, че няма никаква надежда…
Не зная колко дълго е траяла тази сцена. Може би само миг, а може би цели минути се гледахме така със звяра-майка. Какво е минало през главата на хищника, не зная. Но факт е, че не бях способен да стрелям срещу майката, понесла своето малко към по-сигурно скривалище. Рисът е кръвожаден хищник, но женската има право да изисква от човека, не от жестокото двуного, да се съобразява с нея, поне докато отглежда малките си. Сам не забелязах точно кога майката с малкото в зъби изчезна от сцената като дух. Аз продължавах да седя зад храста и изпитвах най-разнообразни чувства. Може би най-много се срамувах от проявената слабост. Колко малко Трябваше, и щях да одера кожата на голямата жълта котка с черни петна. Малкото щеше да радва децата в някоя зоологическа градина, а моят участък оставаше спокоен през целия сезон.
Повече нищо не помня от този случай. Дори не зная как се прибрах у дома. Само гласът на кукумявката от старата къща се е врязал в паметта ми. Като отварях вратата, тя отпъждаше злите духове от дома…
В кухнята жена ми даваше с биберон краве мляко на малкото рисче. Сигурно забеляза, че нещо не съм в ред и предпочете нищо да не пита. Само въздъхна тъй, както умеят жените. След това сложи рисчето в постланата с парцали кошница, зави го и го отнесе в ъгъла на стаята.
За вечеря тя ми сервира няколко пъти подгрявана зелева чорба и дебело парче хляб… После седна срещу мен. Дълго ме наблюдава мълчаливо как се храня. В очите й светеше някакво жълтеникаво пламъче, може би подобно на пламъка в очите на рисицата-майка, но по-меко и нежно — пламъчето на човешкия живот… Мина ми през ума, дали бих могъл така спокойно да гледам жена си в очите, ако бях убил майката на малкото рисче?…
Усмихнах се и намигнах свойски на жена си. Тя отговори на усмивката ми и разбра, че с мен отново всичко е наред.
След смъртта на стария бракониер
Двамата мъже спряха до оградата и оставиха лопатите до зацапаната с глина кирка. Постояха няколко мига в колебание, след това чернокосият посочи грубо скованата маса под цъфналата череша и двамата седнаха, като продължаваха да мълчат.
Едри скорци прелитаха от дърво на дърво в градината и свирукаха призивно. Врабчетата, накацали по оградата, оживено спореха. Само пчелите, без да им обръщат внимание, кацаха от цвят на цвят и вършеха тихо своята работа.
Слънцето вече се бе издигнало над Голяма пещ и лъчите му образуваха ореол над върха. Утрото беше свежо, наоколо ухаеше на цвят — настъпваше хубав слънчев ден. Друг път по това време двамата мъже обикновено закусваха, но днес бяха нещо развълнувани.
И кучето Рексо забеляза странното настроение на мъжете. Не че бе особено надарено и умно. То си беше обикновен дребен мелез с къси крака и дълги косми като на сетер. Щом мъжете седнаха на дървените пейки, заковани близо до масата, кучето се завъртя в краката на стопанина си. Той обаче не му обърна никакво внимание. Рексо се обиди, подви опашка и се излегна на припек близо до зида на къщата. Сложило глава на предните си лапи, то поглеждаше ту към вратата на кухнята, ту към двамата мълчаливи ловци. Гледката не беше кой знае колко интересна, а от кухнята все още никой не се показваше и кучето задряма. Двамата мъже, седнали един срещу друг, продължаваха да мълчат, всеки дълбоко замислен за нещо свое…