Чернокосият надигна чашата си и като отпиваше на малки глътки, наблюдаваше учуден как домакинът опразва своята чаша наведнъж…
В атмосферата около самотната къща все още се чувствуваше нещо от вчерашното погребение. Вече пийнал, Самко не можеше точно да определи какво.
Ако беше жив или беше видял по някакъв начин траурното шествие, старият дядо сам би се разплакал. Попът говори дълго и прочувствено, както никога досега. А народът! Толкова много хора не бяха се събирали на погребение в селото. Само близките роднини — синове, дъщери, снахи, внуци, правнуци и други близки — бяха над четирийсет. И цялото село бе излязло да изпрати своя най-възрастен съселянин. Само свои набори нямаше на погребението си старият дядо. Всички го бяха изпреварили. Като го понесоха от къщата до черквата, при ковчега се изредиха всички роднини. Самотната къща е отдалечена на два километра от селото. Янковото семейство нямаше никакви съседи. А от черквата изпратиха стареца с музика.
Над гроба му попът още веднъж говори дълго за чистия и плодоносен живот на скромния божи човек. Накрая все пак, както е редно, помоли от името на мъртвия за прошка всички, на които приживе е сторил с умисъл или по неволя някакво зло. Но такива нямаше…
А това, дето старецът упорито се противопоставяше на годежа между Ева и Любо, не беше никакъв грях. Роднините го възприемаха като желание на стареца да се наложи. При това никой от участниците в погребението не мислеше по този въпрос. Днешната младеж рядко пита родителите си за кого да се жени и омъжва…
На връщане от гробищата двамата мъже, дето сега така се бяха умълчали един срещу друг, седнаха във файтона заедно. Янко въобще не пи, двамата съселяни тихо си говореха . Смъртта на деветдесет и деветгодишния старец не бе ги опечалила. На тази възраст тя е толкова естествена, че предизвиква по-скоро завист, отколкото жал. Само че някак дълго се мъчи старецът. Сякаш се страхуваше от живота „на оня свят“ или от „божия съд“!
Пътуваха заедно двамата съселяни и може би нищо нямаше да се случи, но Самко запита между другото:
— Янко, кажи ми, защо така упорито се противопоставяше старецът на годежа между младите?
Стопанинът на къщата помисли, помисли, въздъхна тежко и започна отдалече:
— Нали чу вече, че старият дълго се мъчи, преди да умре?
— Много се говореше из селото за това.
— А никой ли не ти каза какво го е измъчвало?
— Не, не ми е казал.
— Слушай тогава, Самко — въздъхна внукът на вече погребания дядо. — Два дни преди да умре, старият ме извика в стаята си.
— Е, и какво? — прекъсна го Самко.
— Извика ме старецът и се изповяда като пред поп.
Тук Янко отново въздъхна, направи дълга пауза, а Самко не издържа:
— Че какво толкова е имало да се изповядва?…
— Сериозни неща, Самко. Много сериозни неща, заради които се противопоставяше на годежа.
— Какви са тези неща? — запита заинтригуван Самко.
— Утре е неделя, какво си решил да правиш? — запита го Янко.
— Аз ли? … Нищо не съм решил.
— Ела тогава преди разсъмване тук…
— Защо? — учудено запита Самко.
— Вземи си и пушката — продължи все така загадъчно Янко и гледаше някъде напред над главите на конете.
— Нея пък за какво?…
— Не питай сега. Утре сутринта всичко ще разбереш — отговори тихо Янко и повече не се върна към този въпрос.
Сутринта Самко пристигна по тъмно с мотоциклета си пред самотната къща. Преди да успее да почука, Янко излезе от кухнята с пушка в ръка. Взе приготвените от вечерта лопати и кирка, вдигна ги на рамо и тръгна мълчаливо напред. Самко тръгна след него и забеляза иронично:
— Е, заради една лисича бърлога не беше необходимо да говориш толкова тайнствено.
— Вземи! — подаде му Янко кирката, вместо да губи време в дълги обяснения. С двете лопати през лявото рамо и пушка, преметната през дясното, Янко вървеше мълчаливо напред. Самко също се умълча и продължи да го следва.
Обиколиха край оградата на самотната къща, пресякоха пътя и през ливадата, в която някога пасяха селските овце, стигнаха до младата дъбова гора. На малка полянка сред гората Янко се спря, обърна се към приятеля си, запали цигара и се усети, че не предложи на Самко. Бързо бръкна в джоба, извади повторно кутията и му поднесе. Припалиха и няколко мига пушиха спокойно.
Неочаквано Янко проговори:
— Самко, трябва да ми дадеш честната си дума!…
— За какво да ти давам дума?… Какво си направил?
— Не, криво ме разбра, дай ми дума, че никому няма да кажеш…
— Янко, престани с тези детински тайни и ми разкажи подробно какво се е случило — прекъсна го Самко, а сам си мислеше: