Дните се занизали бързо, като зърна от разкъсана броеница. Минали гладните години и някак се позабравило за Самковия дядо. Останала само мъглявата история за неговото бягство от немотията в богатата Америка…
Едва сега Янко говореше така сериозно за него. Наистина ли е научил нещо повече от своя дядо?…
Под безоблачното небе се раждаше слънчевото утро, окъпано от свежа роса. Глоговите и шипковите храсти, всичко наоколо ухаеше на цвят и пролетна силна мъзга. Високо в небосвода летеше ястреб и яростно се заканваше на всичко живо по земята с прегракнал писклив глас. А Янко допуши петата цигара, смачка фаса във влажната земя и решително стана. После започна да отмерва десет крачки от изворчето надолу. — Тук би трябвало да е! — тихо каза той. Двамата мъже започнаха да копаят. Най-напред очистиха една площадка, пет крачки широка и още толкова дълга. След това изкопаха корените на храстите и когато бяха стигнали на около един метър дълбочина, удариха на нещо твърдо.
Най-напред изкопаха глава на сръндак, а след това — и останалите кости на животното.
Изтръпнали и онемели, двамата мъже трескаво съблякоха палтата си и продължиха да копаят. Лопатата, с която копаеше Самко, удари на желязо и изскърца. Янко му помогна, окопа мястото около желязото и скоро те извадиха ръждясала старовремска ловна пушка — лефошка. Цялата прогнила, тя едва не се разпадна в ръцете им. Под нея изровиха скелета на човек. Уморените мъже почувствуваха, че студена пот облива гърбовете им и дълго не смееха да се погледнат.
— Самко, ето това е твоят дядо. Нека бог му даде вечно спокойствие в рая небесен! — прекръсти се Янко и с шапката си изтри потта от лицето.
Над отворения гроб внукът научи подробностите, които едва пред смъртта си дядото на Янко беше изповядал.
Нещастието станало същата неделя, в която дядото на Самко — горският на граф Палфи — не отишъл на черква. Дали не е било божие наказание? … Не, най-обикновена бракониерска история.
Дядото на Самко напълнил пушката си с едри сачми и отишъл в гората, за да залови някой бракониер. На жена си казал, че трябва да хване поне един, за да не го уволни графът от служба. Оставил я разтревожена да замеси хляба и след това да отиде с децата на черква. От вратата поръчал да сготви неделен обяд, че най-късно до един часа ще се върне… По същото време още един мъж от селото излязъл в планината. Той също много бързал и никак не се интересувал от попските проповеди. Този човек бил дядото на Янко.
След полунощ опитният бракониер извадил от хралупата на старата върба модерна военна пушка. Бил я купил само преди няколко месеца от пътуващи войници за трийсет крони. Сръчно я размотал от маслените парцали, изчистил я и я заредил с пет патрона. След това хванал тесните пътеки из графската гора, по които ходел всяка неделя.
Тихо се приближил на варда край Мокри дол. Познавал добре планината и знаел, че по това време сърните ходят там на завет от студения вятър. Долу в по-ниските места, из непроходимите храсти се навъртали глигани, а по южния склон често минавало стадо кошути с един едър елен.
Дядото на Янко пийнал водица от чистото изворче, отдалечил се на около петдесетина метра и зачакал. Не минало много време и между глоговите храсти забелязал движещо се червеникаво петно. Бракониерът нямал време да избира. Вдигнал пушката Янковият дядо, премерил се точно и стрелял. Дълбокият дол погълнал ехото от оглушителния изстрел. Бракониерът бързо заредил отново пушката си и притичал към мястото, където преди малко видял дивеча. Намерил едър сръндак, прострелян точно зад предната плешка.
Янковият дядо сложил пушката до животното, извадил остър нож и започнал да го изкормя. В този момент вляво от него нещо прошумяло в храстите. Той погледнал натам и срещнал погледа на горския. Дядото на Самко направил привично движение за сваляне на пушката от рамо. Бракониерът грабнал бързо своята и имал късмет, че пушката на горския се заплела в глоговите храсти. Чул се втори оглушителен изстрел и сякаш коса подкосила краката на горския надзирател. Пушката му увиснала в храстите, а той се търколил близо до тялото на сръндака.
Дядото на Янко стоял дълго намръщен и нещастен над двете простреляни тела. Съзнавал какво е извършил. Но нещастията не ходят по гората, а по хората. А трябвало да се живее. Мъртвия вече никой не можел да свести, сега трябвало да мисли за себе си. Като всеки бракониер, и дядото на Янко не разполагал с много време.