Без много да му мисли, той оставил двата трупа на мястото, бързо се върнал при старата върба, скрил своята пушка и още преди разсъмване седнал с шише ракия в ръка пред селската кръчма.
Когато кръчмарската прислужница подгонила гъските към потока, видяла го на дървената пейка да се клатушка с бутилка в ръка. Била убедена, че е преседял цялата нощ пред затворената кръчма. А дядото на Янко, за да приспи съвестта си, бързо допил ракията от шишето и паднал пиян на земята пред пейката. Проснат на земята, с бутилка в ръка го видели подранилите за неделна молитва съселяни. Когато се връщали от черква, пияният мъж още лежал на същото място…
От всички задържани за подозрение в убийство след изчезването на горския надзирател най-сигурно алиби имал дядото на Янко. Прислужничката твърдяла, че той цяла нощ лежал и хъркал на пейката пред кръчмата. Жената на горския потвърдила, че го е видяла да лежи мъртвопиян на земята, когато отивала на черква. Същото потвърдили и други съселяни. Алибито било толкова стабилно, че едва не предизвикало съмнения. Но тялото на горския надзирател не се намерило и цялата история постепенно заглъхнала…
А днес след толкова години, внуците седят под цъфналата череша, врабците нахално подскачат около бухтите на масата, където стои вече трета опразнена бутилка. Двамата мъже дъвчат топли бухти, мислят за своите дядовци, а в замаяните им от алкохола глави спомените се преплитат с настоящето.
От ранно утро те не могат да решат дали пролятата кръв не е пречка за живота на младите…
Ева отново се приближава и с присъствието си смущава мислите на двамата мъже. Девойката, без да подозира нещо, с лукава усмивка оглежда бъдещия си свекър и пияния си баща. Тя взема празната бутилка и след малко се връща с пълна. Поставя я пред тях и окуражена от мълчанието им, сяда на масата. След малко опира лакти на масата и с усмивка ги оглежда.
„Колко са смешни и двамата!… Пияни са като казаци, а се стремят да запазят достойнство, държат се сериозно. Може би в момента си мислят, че светът се крепи на техните рамене. Или пък, че само от тях зависи дали утре слънцето да изгрее!…“ Мисли си девойката още много подобни неща и едва се сдържа да не се разсмее на глас.
Любо идва при нея и също сяда на масата. В този момент неговият баща удря с юмрук по масата, та чашките чак отскачат от дебелите дъски.
— Какво има?… — пита го бащата на Ева.
— Нищо, жаден съм!
— Хайде тогава, наздраве!…
— Какво?…
— Казвам наздраве!…
— Да сме живи и здрави сто години! — вдига чашата си Любовият баща.
— Тейко… — започна Ева, поглеждайки с кокетство към бащата на Любо.
— Какво каза?… — прекъсна я той, а девойката се изчервява и обяснява по-нататък.
— Мама ви кани да останете у нас на обяд.
Бъдещият свекър оглежда девойката и мислите му витаят кой знае къде. Девойката се осмелява да добави:
— И без това в такова състояние с мотора далеч няма да стигнете…
— Я се махайте и двамата от масата!
Ева и Любо се споглеждат. Но бащите са категорични. Младите се надигат обидени и след малко влизат в кухнята.
В този момент бащата на Любо отново удря с юмрук по масата. Този път чашата му отскача и се разлива. Бащата на Ева, все едно че нищо не се е случило, напълва отново чашата на приятеля си, след това поглежда сериозно и пита:
— Е, какво ще правим?…
— Как какво? … Не разбираш ли, че ние с теб сме стари магарета, дето мислехме да забъркаме младите в тази отминала история!
— Хайде тогава, за тяхно здраве! — вдигна чашата си бащата на Ева и я изпи до дъно. Самко малко закъсня, искаше да каже още нещо важно, но успя само да вдигне тост.
— Дявол да го вземе, нека поне те бъдат щастливи!
Докато пиеше още, на верандата се показа Ева.
— Тейко, и аз много ви моля, останете у нас за обяд!
— Какво? Не, не, по-добре друг път. Сега извикай Любо да ме закара в къщи!…
Девойката тръсна рамене и влезе в стаята, но бъдещият й свекър силно извика след нея:
— Ева, ела тук!
Докато девойката слизаше по стъпалата, бащата на Любо се изправи несигурно на краката си и за всеки случай опря големите си ръце на масата. Ева се приближи към него.
— Подай ми пушката!
— Тейко, така не можете да пътувате — възрази девойката, но му подаде пушката.
— Изпрати Любо веднага при мен!
Девойката тръгна към стълбището, но силният глас на ловеца отново я спря:
— Почакай малко!…
След това пристъпи към нея, сложи ръка на рамото й, заклати се несигурно напред-назад и проговори с надебелял език:
— Я слушай, Ева!…
— Какво, тейко? .
— Искаш ли да станеш моя снаха?…
— А вие искате ли ме за снаха, тейко?…