Небето на изток вече розовее. Нощната тъмнина отстъпва към горичката. Чуват се гласовете на ранобудните птици. Ето над полето се издига чучулига. Колкото по-високо лети, толкова по-добре я забелязвам. Люцерната пред мен припламва, обагрена в червено от първите слънчеви лъчи. Полето се събужда, за да посрещне новия ден.
На върха на бялата топола, някъде високо над мен, каца кукувица. Не ме забелязва, люшка се на тънката клонка и кука непрестанно, сякаш за това й плащат. През малките паузи върти главата си на всички страни и като че ли тихо се присмива. Изведнъж ме забелязва, трепва с криле и отлита няколко тополи по-нататък. Не след дълго отново кука из съседните дървета и прелита ту на едната, ту на другата страна на канала.
Събуден от кукувицата, от люцерната се обажда фазан. Кряска с метален глас, без да се страхува, че ще скъса гласните си струни. Чувам го как се приближава към междата с редицата тополи, но не мога да го видя от високата трева. Ето че пак разтърсва криле, пляска с тях като същински петел и кряска накъсано, гърлено, та чак събужда сънливците от най-сладкия сън.
С бинокъла внимателно оглеждам храстите и върбалака. Спирам поглед на полянката, където съм виждал да излиза старият сръндак, оглеждам я цялата, но него още го няма. В средата на полянката забелязвам цвета на дива лилия. Допреди малко изсъхналият пън ми се привиждаше като глава на животно, но сега вече ясно личи гъбата, прилепнала към кората му. Острицата издига високо над тях своите класове и всичко е окъпано в роса, която блести като дребен наниз от бисери по стъблата на тревите.
Влажната земя диша и упоява всичко живо с топлия си дъх. От старата провиснала върба, прилична на раздърпана квачка, се чува гукането на диви гълъби. Отмалели от нежност, те сплитат мънички човки и притискат телата си, кацнали в гъстите клони. След малко пляскат нервно с криле и излитат срещу слънцето.
В тихата вода на канала нещо се раздвижи. Поглеждам надолу и забелязвам как дива патица извежда своите мънички, пухкави патенца. Броя ги наум — малките са седем на брой. Плуват в стегната редица. Майката се спира, малките се събират около нея. Тя забива човка в тинята и те неумело повтарят същото. След това отново се спускат надолу по едва забележимото течение. Майката води своите малки, учи ги сами да намират храната си, а аз, без да искам, си спомням за детските години, за буквара с пъстри цветя, птици и животни.
Споменът бързо отлита при ранобудните птици. Някак постепенно ме обзема онова напрегнато усещане, че дивечът е някъде наблизо и аз трябва малко повече да се съсредоточа, за да го открия. Оглеждам внимателно храстите. Седя тихо, дори не дишам. Чувствувам как кръвта пулсира в слепоочията ми, а гърлото пресъхва. Има нещо омайващо в това усещане. Може би то ме води с пушка из горите. Изведнъж забелязвам червеникаво петно в храстите. Сърцето ми се разтуптява, чувствувам как бие в гърлото ми. Вглеждам се с бинокъла и виждам ясно едра, наистина необикновено едра сърна. Пристъпва внимателно от крак на крак, спира се, оглежда като мен храстите и убедена, че няма никаква опасност, навлиза в люцерната. Започва бързо да къса върховете на тревата. Дъвче бързо и често вдига глава с уши като листа на лопух. Ослушва се, като майка тя се страхува за малкото си. Сигурно го е оставила някъде наблизо и затова е така неспокойна … Ето че чувам и гласа на малкото. Блее като козле, вика майка си, но тя трябва да се нахрани, за да има за него мляко. Сърната е все по-неспокойна, а старият шестак го няма. Може би отдавна е влязъл в люцерната и аз го чакам тук напразно.
Оглеждам бреговете на канала и храстите около него. Не, сръндакът го няма. В тихите води патицата води обратно своите патета към дневното скривалище. Закусили леко, малките весело пляскат с пухкавите си криле и все така неотлъчно следват майка си. Дивата патица не ме забелязва, не е свикнала да се пази от гъстите клони на дърветата. Хищниците обикновено се спускат от дълбокото лазурно синьо небе. А зверовете в храстите не са опасни, докато тя плува във водата с малките си.
Но ето че утринната тишина е нарушена от предупредителния крясък на сврака. Птицата прелита над канала и се загубва във върбовите храсти, а патицата бързо събира малките си и изчезва в тръстиката. От люцерната излита фазан. С металното си кряскане той подсказва, че опасността е някъде там, в гъстата люцерна. Оглеждам мястото, откъдето преди малко излетя фазанът, и откривам виновника за тази тревога. Сиворъждива проскубана лисица се промъква из високата люцерна. Насочила е ушите си напред, главата й е наведена до земята, а опашката — опъната назад като струна. Уловила е някаква следа и безшумно върви по нея. От земята не бих могъл да я забележа, но от чакалото я виждам като на длан. Обзема ме изкушението да я застрелям. Но с из стрела ще подплаша сръндака. Освен това и за лисицата има място в гората, докато не започне да нанася прекалено много вреди. Нали някои казват, че тя е нещо като медицинска сестра за животните. Само че на болните животни не помага, а ги доизтребва. Но по този начин е полезна за здравите, нещо като предварителна санитарна охрана, за да не се разширява болестта. По всяка вероятност в някоя дупка сега я очакват малките й. Иначе едва ли ще рискува да излезе на лов през деня.