Пред мен са седем дни и нощи. Само ако дяволът се забърка, може да ми попречи да застрелям елен. Към Дяволския връх е спокойно, рядко идват ловци. За мое щастие тук не е възможно да се изкачат с колите си, а днешните модерни авджии много не обичат да ходят пеша. Кладенчето е далеко от хижата. С две кофи човек отива и се връща за половин час. Но колко ли вода му трябва на ловеца? Не съм дошъл тук да се къпя, а бръсненето също не е задължително. За да си измия очите сутрин, са достатъчни две шепи вода. Но за какво утро говоря? Нали още по тъмно ще излизам на среща с елените. За всеки случай ще оставям ключа на гредата в дърварника, така ми нареди Зрубец. А после, без много да гледам часовника — хайде в гората! Денят вече е къс, по слънцето лесно се познава кога е обяд, а за вечеря елените сами ще ме събуждат с гърлен мощен рев.
Вървя вече час, а може би два, но не чувствувам умора. Краката ме носят леко, само дето гърбът ми е мокър. Отдавна не съм ходил толкова време пеша, отвикнал съм. Е, какво пък, няма да премина планината на един дъх. Свалям раницата и посядам на повалено от бурите дърво. Запалвам си цигара и гледам нагоре, право пред себе си. Човек в гората трябва да умее да гледа. Сега е трудно да се чете по следите. Разбира се, могат да се различат отпечатъците от елен и кошута, но по-трудно е да се определи кога са минали, спокойно ли са вървели или са бягали…
На тази височина поточето вече бълбука игриво по скалите, бърза надолу да се успокои от лудия си бяг. Какво го гони? Не са ли това вечната сила на дивата гора и безкрайният кръговрат на живота? … Не зная, за гората може много да се говори. Нейната сила и ползата от нея познава само онзи, на когото дълго е липсвала…
По стръмното сечище от другата страна на потока нещо се червенее. Поглеждам с далекогледа си — млад сръндак със слабо развити рога се мотае из храстите и спира на около трийсет крачки от мен. Встрани от него игриво подскача сърне, а майка му върти ушите си на всички страни като радари. Сръндакът нещо се тревожи. Вятърът духа откъм мен, затова животното е вдигнало високо глава, души въздуха и стои като вкаменено. Ето че ме забелязва. Няколко пъти избляка разсърдено и последван от сърната с малкото, се загуби надолу в гъстата гора. Отново настъпва тишина и на мен ми се струва, че всъщност не съм видял сърнешко семейство, а просто ми се е присънило в кратката дрямка.
Слънцето клони към залез, ставам и продължавам пътя си към хижата. Пътеката едва се забелязва, постепенно губя представа за времето и бавно ме обзема подтискаща несигурност дали вървя в правилна посока.
Не съм ли отминал вече разклонението, откъдето трябваше да тръгна вляво… Не, не съм забелязал нищо. Би трябвало да съм на прав път. Само че преди пет години тук растеше млада смърчова гора, през която не можеше изобщо да се мине, а сега дърветата са високи, проредени и между тях се вижда сечището, през което се минава за хижата. Не, не съм сбъркал пътя. Не съм пиян, че да отмина разклонението. Ако на самотен човек му се случеше тук да падне и да си счупи крак, може да бъде отписан от живота. Кой знае след колко време ще открият оглозганите му кости…
Един ястреб чертае високо над гората правилни кръгове, сякаш преподава на малките си геометрия. Носи се из редкия въздух като негова съставна част и за него сякаш не важат законите на земното притегляне. Лети и ме оглежда подозрително отгоре — не е свикнал да вижда хора по тези места.
Сенките на дърветата се удължават и пътечката вече съвсем не личи. За всеки случай вървя все успоредно с поточето. Ако не намеря хижата, по водата ще мога да се върна през нощта в селото. Много високо над планината забръмча самолет. След малко го забелязах — лети бавно, дребен е като ястреба, но не кръжи, а напредва бавно на изток към някой голям град. Едва там ще направи кръг и ще се спусне по бетонната писта на летището … Пак от другата страна на поточето в лещака нещо подскочи. Дали не е мечка? Едва ли!… По-скоро ще е пак някой самотен сръндак. Но в тази част на гората се срещат и мечки. При това не само по една-две. Бащата на Зрубец, дето е работил четирийсет години в горското стопанство, разказва снощи за тях до късно след полунощ.
Веднъж се приближил до бърлогата на мечка. Покачил се на скалата, надникнал предпазливо вътре и гледа — старата мечка спи в топлата хралупа. Горският направил снежна топка и прас! — улучил мечката. Но тя само замъркала, разтърсила глава и продължила да спи. Хвърлил още две топки горският и изглежда с последната улучил мечката на по-чувствително място, та огромното животно скочило и изревало така, че чак скалата потреперала. После се понесло надолу по склона и изпочупило дърветата наоколо като кибритени клечки.