Друг път ловували с кучета. Мечката изскочила от скалите, свила по страничната пътечка и срещнала самотен овчар. Тя го уловила с предните си лапи, здравата го раздрусала и блъснала встрани от пътя си. Повече от час свестявали изплашения до смърт човек. Бащата на Зрубец разказваше надълго и нашироко такива истории и винаги завършваше с думите: „Какво пък, мечката понякога има повече разум в главата си от човека!“ …
След това си спомняше за друг случай и пак започваше да разказва с увлечение.
Веднъж получили разрешение да застрелят мечка-стръвница. Тя правела много поразии сред стадата в планината. Разкъсвала животните, без да прави разлика между диви и питомни. Приготвили й плячка и много нощи чакали в засада, но мечката все не идвала. Отчаяли се и на много места поставили капани. В един от тях стръвницата се хванала. Като разбрала, че няма да се отърве от прегръдката на желязото, сама прегризала лапата си и заедно с капана я захвърлила на пътеката.
Минало дълго време. Веднъж горският служител вървял из гората и неочаквано видял, че мечката подскача около пътеката, дето захвърлила капана с лапата си, и души по земята — търсела своята лапа. Вкаменил се горският на мястото си, но стръвницата не го забелязала, заета с издирването на лапата. Разбира се, не намерила нищо. Ловците отнесли лапата заедно със скобата в селото. Тогава мечката се приближила до дървото, където бил поставен капанът, и яростно изтръгнала из корен младия смърч. Захвърлила дървото встрани, изревала страшно и тръгнала през гората на три крака… „Наистина в главата на мечката има разум!“, потрети горският и се зае да разказва друга история, преди да ни пожелае лека нощ…
Вървял веднъж през гъста млада гора. Неочаквано съвсем близо пред него се изправила на задните си лапи грамадна мечка. Пушката била на рамото му, а в лицето си чувствувал горещия дъх на животното. От страх ли, от отчаяние ли, той вдигнал ръка и зашлевил два шамара на мечката. От изненада животното стояло като вкаменено и изведнъж се обърнало и хукнало през младите смърчове, като направило след себе си просека, широка един метър…
Този случай, макар уж последен, извика в паметта на горския още един, вече наистина последен…
Излязъл веднъж от гората в края на сечището и гледа — на крайното дърво се покатерила мечка. Стъпила на най-долния клон, хитрата Мецана обирала отгоре узрелите малини, без да се драска в малинака. С едната лапа се придържала, а с другата обирала сочните плодове. Бащата на Зрубец опрял пушката си в чатала на млад смърч, премерил се хубаво и ба-ам!… Улучил клона, на който стояла хитрата Мецана. Животното паднало в средата на малинака. Веднага обаче се изправило на крака и хукнало да бяга надолу из сечището като пияно, а горският се превивал от смях, доволен от сполучливата шега.
Кой знае дали историите на стария горски служител бяха правдиви или измислени. В тази част на планината мечки се срещат често дори днес, след толкова години. Мечката наистина избягва срещи с човека, но не бива да се забравя, че фантазията на хората, прекарали живота си в гората, е богата и че те понякога сами забравят кое са преживели наистина и кое са си измислили през дългите скучни часове…
И на мен ми се иска да срещна мечка, която да ме нападне като на шега, и аз да я застрелям, но дали ще ми повярват, че съм действувал в самоотбрана — това е друг въпрос…
До настъпването на тъмнината не остава много време. А аз все още не съм открил отклонението на пътечката.
Слънцето е виснало като огромен портокал над върховете на смърчовете. Гората е тиха и под короните вече тъмнее. Склоновете вляво все още са осветени от слънчевите лъчи, а тези отдясно потъват в здрач. В загретия въздух бръмчат сърдито оси — зимата ще бъде дълга и студена. Лек ветрец разклаща клоните на дърветата. Вървя из гората и се чувствувам едновременно чужд на дивата гора и частица от нея, която се движи насам-натам, търси своето място и само сред планината се чувствува най-добре.
Някъде нагоре в сечището изрева самотен елен. Спирам се под клонест явор, опирам раницата си на дънера и слушам. От дървото тихо пада лист след лист. Те летят бавно, полюшвани от вятъра, спираловидно се спускат и застилат земята с цветен килим. До настъпването на нощта може би има най-много час, но аз съм спокоен. Вече открих, че не съм сбъркал пътя. Пред мен е скалата, на която обядвахме с горския преди пет години. Дърветата около нея са израсли, камъкът е покрит с мъх, но формата си не е променил…
Тръгвам по отклонението от главната пътечка към върха. Последните слънчеви лъчи светят вече в гърба ми. След малко пресичам най-високото сечище. То е обрасло цялото с малинови храсти. Оттук през долчинката — право нагоре, и ще стигна при кладенчето. Там ще почина, ще пийна водица и след малко ще отворя вратата на хижата. Няма да нощувам под открито небе в гората. А ще изляза с пушката чак утре вечер…