Вземам ключа и отварям хижата. Но не се задържам дълго вътре. Излизам и спирам, при главата на елена чувам рева на неговите събратя и си мисля: „Имаме ли право да се месим в живота на дивите животни?“ …
Вълча кръв
Прибирам вещите в раницата си и Арфа става все по-нетърпелива. Прави си сметка, че пак ще излезем на лов, само че този път се лъже, стягам багажа си за в къщи. Трябва да се прибирам, а старият муфлон, когото имах разрешение да застрелям, остава да си тича кой знае в кой край на гората.
Прекарах цели осем дни в безуспешно преследване. Хижата бе удобна, дърва и газ за отопление и осветление имаше достатъчно, но не можех да се възползувам от оскъдния планински уют. В ранно утро излизах с Арфа из гората и вечер се връщах, капнал от умора. Ако бях дошъл на лов за елени, за толкова време щях да се сдобия поне с пет представителни трофея. Не беше нужно много да ги търся, те сами се завираха пред пушката ми, сякаш знаеха, че този път нищо няма да им сторя. А муфлоните ги нямаше никъде. При това казват, че в началото на октомври ловът на муфлони е най-сигурен. Дивият овен, опиянен от любовна страст, не е толкова предпазлив и по цял ден скита из гората. Но за мое нещастие през тази седмица не можах да ги открия никъде.
Три пъти срещнах малки стада женски муфлони, но сред тях нямаше нито един подходящ мъжкар. Все млади муфлони, добри за разплод. По-старите мъжкари сякаш нарочно се криеха от мен. Тази нощ наваля пухкав снежец, по него бих могъл да проследя животните, само че отпуската ми свърши. Какво да се прави — животът не е само развлечение, утре трябва да се явя на работа.
Оставям тук продуктите, които донесох и не можах да употребя. Това е неписано правило.
Арфа ме чака до вратата, очите й нетърпеливо искрят. Ех, ти моя малка помощнице, напразно се радваш! … Вече два пъти я вземам на такива дълги излети в планината. Ако я оставех толкова дълго време сама. тя сигурно щеше да се разболее от мъка. Особено ако ме забележеше да излизам с пушка на рамо. В гората тя се чувствува по-свободна и щастлива, може би като мен. От сутрин до вечер тя неуморно тичаше, следеше, гонеше, обаче щом я повиквах, заковаваше се в краката ми. Местните ловци се чудеха защо идвам с такова куче в планината. Но щом видяха как седи търпеливо до мен на варда, как безшумно стъпва и вдига внимателно крак след крак, а като иска нещо да ми обади, потрива муцуна в коляното ми, разбраха и ми завидяха.
Изглежда, че не избрах подходящото време за лов на муфлони. Есента бе прекалено суха, трудно можеше да се ходи без шум. Дори да тръгнех бос, сухите листа шумяха и се чуваше на цял километър разстояние. В такива случаи е най-добре да се стои на варда. Опитвах много пъти, с часове стоях на удобни места при скали, покрай пътеките на муфлоните, но без успех. Едва сега наваля сняг — по него мога да чета като в книга, но трябва да се връщам.
Заключвам хижата и поставям ключа на уговореното място. Арфа скача, играе около мен като малко немирно кутре. Нека си поиграе, от целия излет това ще й остане. Тръгвам по заснежената пътечка към горския път, а кучката тича като опиянена. За първи път тази година вижда сняг и хиляди отпечатъци по него. Върти се около мен, спира се и разхвърля с лапи снега. Млада е, кръвта кипи в жилите и. Но после се спира и започва да души, ето че се пуска по прясна следа на кошути. Свирвам и тя се връща в краката ми, но не се радва много, че трябва да върви след мен. След малко отново се впуска по нова следа, пак я повиквам и заплашвам с пръчка. Едва сега тя подвива опашка и, клюмнала, тръгва смирено.
„Защо ли измъчвам кучето“ — мисля си аз. И без това осем дни не успяхме да уловим нищо, а сега го мъча да върви в краката ми. Нека си потича на воля. Но Арфа не вярва, че така бързо съм отменил строгата заповед, и аз й подвиквам: „Хайде, търси! …“
Кучката радостно се впуска напред и забива муцуна в пухкавия снежец, върти опашка многообещаващо и преглежда храст след храст. Работата я успокоява, за нея също, изглежда, е важно нещо да прави. А как я радва успехът в лова, как гордо стъпва, след като ми донесе застреляния дивеч … Особено чувствителна е към похвалите. Ако не я погаля след лова, гледа ме дълго с големите си очи, върти се около мен и скимти, а щом я потупам по врата и й кажа няколко ласкави думи, веднага се успокоява и всичко е наред…
Не изминахме и един километър от хижата, когато забелязах, че Арфа се спря опъната като струна. Стои, души въздуха и ме кани да се приближа. Поглеждам пред нея и откривам пресни отпечатъци на едър муфлон. Това са първите отпечатъци, които виждам след осем дни скитане из планината. Ами сега…