Пресякъл е пътеката преди малко, а след него са минали още една женска и младо муфлонче. Според следите изглежда стар и опитен водач, отпечатъците му са големи като юмрук!…
Е, какво да правим, Арфа? … До мръкване има поне шест часа. Да тръгнем ли по дирята?… Кучето върти радостно опашка и ме гледа в очите. Разбира се, то винаги е готово, но аз с тежката раница на гърба се колебая…
Следата води надолу. Ами как иначе?… Всичко живо се изтегля към долините. Муфлоните трябва да избързат, краката им са къси, дълбокият сняг е опасен за тях, по-опасен от дълго гладуване. Още се колебая, но сам чувствувам, че никакви разумни доводи не са в състояние да ме откъснат от следата.
— Хайде, Арфа, да тръгваме, пък да става каквото ще!…
Кучето души следата и скимти от радост.
— Не, Арфа, сега ти трябва да вървиш след мен, нали разбираш!…
Разбира Арфа, как да не разбира, ето че смирено застава зад мен и чака аз да тръгна. По прясната следа мога да се оправя и без нейния нос, затова нека върви отзад, че муфлоните имат остър слух и могат да я усетят отдалече.
Минавам покрай грапави, обрасли с мъх и лишеи стари дъбови дървета, между които се провират към слънцето тънички, нежни бели брези. Тук-там по редките буки с гладки стволове потреперват пожълтели листа. Вятърът духа отстрани, влиза под палтото ми и напява някаква тъжна монотонна мелодия. Жълтото слънце не топли, само е пръснало светложълти петна между дърветата. Някъде далече бръмчи моторна резачка. Високата трева стърчи тук-там из снега, ние я тъпчем безмилостно и тичаме по следата.
Дразнят ме сойките — една се е залепила за нас, лети напред и крещи — съобщава на цялата гора за опасността. За наше щастие скоро се загубва из гората — сигурно е намерила нов обект за наблюдение.
Следите на трите животни водят към скалите, при които преди два дни видях две женски с един млад муфлон. Рогата му бяха силни и вече леко закривени напред. Вятърът все още духа отдясно и носи миризмата на гниещи листа. В долчинката зеленеят назъбени листа на папрат. Тънка струйка вода блести на слънцето в почти пресъхналия ручей. По ниските места се виждат навеяни от вятъра пожълтели ясенови листа. Муфлоните търсят такива места. Падне ли сняг, не им остава нищо друго за храна, освен окапалите листа и сухите треви.
Но какво е това?… Така ли само ми се струва или е истина? Тихо се приближавам и все по-ясно чувам тъпите удари на рога в рога. Подтичвам предпазливо, овладян от онова особено чувство на ловеца, или по-точно на човека-звяр, което трудно се спира пред каквото и да е препятствие.
Вече ги виждам — бият се два муфлона. Бият се упорито и твърдо отстояват позициите си. Силните удари отекват в гърдите ми и предизвикват сърцебиене. Чувствувам, че и кучето изживява онова особено ловно напрежение и все по-силно се притиска в коляното ми…
Меката снежна пелена ми позволява да се приближа почти безшумно. Трябва само да се скрия зад дърветата. Време имам достатъчно — щом започнат бой, муфлоните не го прекъсват скоро. Обикновено не се намушкват, но от силните удари в челото стават като пияни и с още по-голямо упорство се отдават на жестоката игра.
Вятърът все още духа отстрани и внимателните женски не могат да ме усетят. Сега трябва още повече да се пазя от тях. Мъжкарите са пияни от злоба и слепи за околния свят, но женските наблюдават двубоя като строги съдии и едновременно с това стоят на стража. Достатъчно е някоя тънко да изблее и всичко е свършено. Враговете на живот и смърт побягват почти едновременно в различни посоки.
Аз вече държа пушката си, готова за стрелба. Кучето пристъпва леко след мен и все по-силно притиска глава в коляното ми. То не е виждало никога през живота си муфлони, но ловният инстинкт му подсказва, че наблюдава решителен момент.
Вече съм на стотина крачки от биещите се животни. Едра млада женска стои на скалата, следи двубоя и от време на време хвърля проницателен поглед на всички страни. Муфлоните отстъпват няколко крачки, засилват се и удрят силно челата си. Ударът е тъп, но се разнася из цялата гора като биене на чук по наковалня. Рогата на двете животни са дебели, едро назъбени и красиво огънати напред. Ето че пак отстъпват, засилват се и отново се чува силен тъп удар…
Но къде е Арфа, защо не чувствувам допира на муцуната й до коляното си? … Поглеждам назад и виждам кучката да стои изпъната като струна, но не гледа към муфлоните, а малко встрани, към младата дъбова гора. Поглеждам с бинокъла в същата посока и откривам някакъв особен пън. Само че защо е обрасъл като със свинска четина, а не е завит с бяла снежна пелена, както всичко наоколо? … Защо стърчи в такава особена поза над снежната покривка?…