Ето че се спира, цялата се напъва като стрела и души влажния въздух. Усеща, че плячката е наблизо, и бавно, крачка по крачка се приближава към мястото, откъдето излезе преди малко сърната. Вече едва я забелязвам как, легнала на земята, тя бавно пълзи из високата трева. Неочаквано за мен само няколко метра пред лисицата се изправя на високите си крака малко сърненце. „Ме-ее“ изписква малкото с тънкото си гласче и се оглежда да види някъде наблизо майка си.
Лисицата също се оглежда, след това прикляква и се готви да скочи.
Да върви по дяволите сръндакът. Изругавам тихо и вдигам пушката. Улавям лисицата на мушка и миг, преди да натисна спусъка, окулярът на далекогледа се изпълва от чуждо тяло с керемиденочервен цвят. Поглеждам учуден — сърненцето някъде е изчезнало, а на неговото място стои едър сръндак.
Та това е той, моят, търсеният от мен застаряващ мъжкар! Свалям пушката и вдигам бинокъла. Не, сега в конфликта нямам право да се забърквам. Тихо въздишам и покорно приемам ролята на свидетел и съдия.
Старата опитна лисица ядно ръмжи. Лакомата хищница може би вече смяташе, че е необходим само един точен скок, за да се сдобие с лесна плячка. А ето, че се срещна с бащата. Той също е възрастен, опитен в двубоите и не се страхува да застане срещу жестоката лисица. Озлобена, тя не иска да отстъпи без бой и показва зъбите си. Но сръндакът не чака да го захапе за гърлото, бързо навежда глава и напада първи. Лисицата се търкаля в тревата като парцалена топка. Отскача встрани, изправя се и скача, захапва мъжкаря в слабините. Той се изправя, извива глава и с цялата тежест на едрото си тяло скача върху лисицата. Кокалите й пращят под острите копита, тя се претъркулва няколко пъти и, зашеметена, бавно се надига. Но сръндакът е до нея с острите си рога. Няколко пъти я подбира и блъска в хълбоците, докато хищницата не подвива опашка и с последни сили не побягва към храстите. Сръндакът се изправя в средата на полянката, вдига високо глава и с едно око наблюдава лисицата. Тя облизва раните си в храсталака и злобно ръмжи, поглеждайки от време на време към едрото животно. Ще трябва да опита на друго място, хитрушата. Днес не й провървя, още от сутринта съдраха кожуха й, а какво ще се случи до вечерта, никой не знае.
Сръндакът продължава да стои в средата на полянката, сякаш се е сраснал със земята. От хълбока му тече кръв, но той не отделя поглед от лисицата и едва когато тя се изгубва из храсталака с подвита опашка, той свежда глава и започва да се разхожда, като от време на време откъсва по някой стрък сочна люцерна.
Дойдох да го застрелям, мръзнах почти цяла нощ, а сега някак не мога да вдигна пушката и да се прицеля малко по-напред от окървавения хълбок — там, дето бие сърцето му. Сам не мога да си обясня, но съвестта ми подсказва, че нямам право да сторя това. Такъв грижлив баща има право съвсем да остарее и да загине от естествена смърт. Може би през зимата, като не успее да запази стадото, сам ще стане жертва на хищниците, но сърните с малките си ще се спасят. Трофеят няма да краси стената в моята ловна стая, но въпреки това аз нямам право да го убия. В собствените си очи ще изглеждам по-жесток от лисицата…
А сръндакът вече минава под ниските върби и се загубва в полето по дирите на сърнето и майка му. Вдигам поглед и едва сега забелязвам, че от изток над хоризонта се е издигнало слънцето. Оранжевите му лъчи обагрят полето с червеникаво сияние. Оглеждам удобните места за ловуване и се прощавам с тях за този сезон. Заричам се тази година да не се връщам тук. Не бива да идвам… Не искам, обхванат от ловно опиянение, да забравя това, което видях преди малко, и да убия остаряващия сръндак…
Докато изпуша една цигара
На свечеряване небосводът се покри с малки бели облачета. А към полунощ месечината си проби път между тях и освети тъмната гора. Заобиколена от хиляди примигващи звезди, луната сякаш си играеше на криеница с тях — ту се показваше, ту се скриваше зад някой облак. Всред небосвода тя сякаш се поспря, за да огледа стихналата половина на земята. Над пшеничената нива се разля призрачна, сребристобяла светлина и извая причудливи образи от храстите по синорите. При такова пълнолуние може дори да се чете. Но затова човек не бива да бъде ловец, защото в такива нощи сън не го хваща.