Неочаквано въображаемият пън се раздвижва и пораства. Глиган!… Дългите криви бивници блясват злокобно на следобедното слънце. Още миг и ще се хвърли върху биещите се муфлони. Реагирам почти автоматично. За част от секундата се премервам и стрелям. От тялото на глигана отскочи ръждиво вълмо четина и той падна на снега. След миг подскочи, втурна се, но отново зарови острата си муцуна в земята. Арфа изскимтя в краката ми. Иска й се да се впусне след едрото животно, обзето от предсмъртна агония.
— Стой тук, Арфа, не мърдай! — предупредих я строго. Боя се за нея. Тя не е малко кутре, което ще почне да обикаля около глигана. Ще се хвърли върху него, а той може да има още сили, за да й разпори корема. — Тук остани! — заканвам й се с пръст. Кучката трепери от ловна възбуда. За да не се изкуши и наруши заповедта ми, ляга по корем в снега. Едва сега поглеждам към мястото, където се биеха муфлоните…
Женската с младия муфлон са се изпарили като дим. Но двата муфлона са още там. Вече не се бият, лежат по гръб един срещу друг. Рогата им са се заклещили и едрите животни ритат смешно с крака във въздуха.
— Стой тук, Арфа! — заповядвам още веднъж на кучката и тичам към муфлоните. Гледай ти какъв късмет! Сега мога да убия и двата. Животните отчаяно се дърпат и все още не могат да се откачат. Обикалям около тях, объркан от неочаквания случай. Какво да правя?… Разбира се, единия поне ще застрелям. Трябва само да избера по-стария, на него и рогата му са по-големи и загънати. Колко хубаво стана — няма да се срамувам, че осем дни не съм могъл да ги открия и да използувам разрешението. Но защо мисля глупости, от какво да се срамувам? … Сега ще мога да се гордея с два трофея! … А животните лежат безпомощни по гръб, рогата им здраво заклещени, не могат да се освободят. Виждат ме и те, не може да не ме виждат, нали съм само на няколко крачки от тях. Неочаквано, като вдигам пушката, някак се размеквам. Обхваща ме срам от самия себе си. Чувствувам, че се изчервявам пред двете безпомощни животни.
— За бога, не полудявам ли!?… Какво става с мен?.. Иска ми се да притежавам трофея на муфлон, но не мога да стрелям така по животното. Та това е чиста касапница! Все едно, че в кланицата вдигам ръка над вързано животно. Касапин ли съм аз?
За мое щастие, всичко това не трае дълго. Кой знае дали не бих се изкушил, ако двете животни неочаквано не бяха се освободили. Скочиха пъргаво на краката си и побягнаха в различни посоки. Така е по-добре, няма да се срамувам цял живот заради трофей, с който съм се сдобил като подарък от някоя касапница…
Поглеждам назад — Арфа лежи на мястото, където я оставих. Не се е помръднала дори, издържала е. Поглеждам глигана с бинокъла. Той не трепва дори, вече е затихнал. Викам на Арфа: „Дръж!“ Кучката не може да повярва на ушите си. Повтарям още веднъж.
— Дръж, Арфа! — тя се спуска като стрела към глигана, който откри сама, и го захапва за гърлото. Когато се приближавам до нея, върти радостно опашка и ме поглежда с големите си умни очи. Какво ли си мисли такова едно куче? Дали разбира, че понякога и в човека бушува вълчата кръв и той трябва сам да се укротява?…
Един обикновен зимен ден
Тази година още от септември започнаха да прелитат ята диви гъски. Остриетата на стройните редици сочеха на юг. „Очаква ни студена зима“ — рекох си тогава и наистина още през октомври заваля първият сняг. Мислехме, че ще се стопи, но се излъгахме. Оттогава дебелината на снежната покривка няколко пъти се увеличи. Нима зимата иска да продължи цяла година? Снегът ни омръзна, още преди да настъпи Коледа, а как ще го понасяме след Нова година, не можех да си представя.
От сеното, което бяхме приготвили в Буковина за сърните, остана половината. Ако зимата продължи така до пролетта, няма да имаме с какво да подхранваме животните. Ще трябва и тази година да купуваме от ТКЗС-то. Уж все вземаме по малко, но сноп след сноп събраното бързо намалява. Ето и днес возя един голям сноп върху шейната на сина ми. Добре че я тегля надолу по склона — ако беше обратно, шейната щеше да затъва в дълбокия сняг.
Снощи отново заваля и не престана до сутринта. Бавно стъпвам в дълбокия сняг, а той пълни ботушите ми. Не му обръщам внимание, а само пазя пушката да не влезе сняг в дулото.
Наоколо всичко е бяло и сякаш мъртво. Клоните на борчетата са огънати надолу от снега, а храстите изглеждат като обли скали. Навсякъде цари необикновена тишина, дори шумът от потока, закрит с дебела снежна пелена, не се чува. Само тук-там се обаждат измръзнали синици. Над главата ми без грачене прелита угрижена врана. Тя каца на близкия бор, размахва криле и ме гледа измръзнала, настръхнала, учудена. Какво ли си мисли голямата птица? Сигурно се пита къде съм тръгнал с този малък сноп изсъхнала трева…