От дълги години в този край не е падал такъв сняг. Животните са се изпокрили на завет по долините. Рядко се виждат следи из дълбокия сняг — бялата пустиня е опасна за всички.
Само зайците не са толкова затруднени. На тях им стига да пообелят тук-там някое дърво и, като залъжат глада си, да се заровят в снега. После ако ще да вали, ако ще да трещи, ако ще зимните хали да беснеят из гората — на Зайо му е все едно. Но за сърните това време е много лошо. Дългите им крака пропадат в дълбокия сняг, те влачат коремите си по замръзналата снежна кора, а тя ги реже в слабините като нож.
Небето пак е покрито с тъмни облаци, но времето не е студено или само така ми се струва от дългото ходене из дълбокия сняг…
Буковина е долина, дълга около три километра и широка най-много половин километър. От двете страни се издигат високи ридове, по които едно време са расли стройни буки, но сега от тях няма и помен. Левият бряг е залесен с дъбови фиданки, а по десния са израсли млади лески, сред които нарядко се издигат високи клонести борове.
По-надолу, където долината се разширява, в гората са се врязали дълги пояси обработвана земя. Някога разрешили на сиромасите да очистят от храстите по няколко ара, но сега отдавна вече не се знае кое как е било. В средата на долината тече неголям, но дълбок поток. На места той е широк повече от метър. Бреговете му са обрасли с храсти. През лятото сърните се въртят по тези места. По влажната земя расте висока сочна трева — благодарение на това животните имат на едно място и храна, и укритие. През лятото човек трудно би се промъкнал из храстите. Сега те изглеждат като заспали под дебелата снежна покривка. Животните са се махнали оттук. По-добре се чувствуват сред гъстата дъбова горичка. Там снегът не е толкова дълбок, пък и по-бързо се усеща, ако се приближава неприятел.
Между храсталаците снегът е избродиран от заешки следи. Тук-там те се преплитат със звездичките на фазановите стъпки, а след тях личат дълбоките отпечатъци на лисица. Както обикновено, старата хитруша се е опитала да ги поразмете с дългата си опашка, но това още повече я издава. За нея сега времето е подходящо за богат лов. Дебне не само фазани и зайци около потока, но излиза и по склоновете.
Няколко пъти вече я причаквам, скрит сред храстите, но да се улови лисица не е така лесно. Чакаш, чакаш, а снегът се вмъкне под кожуха, ръцете и краката се вкочанят и вдигнеш обсадата. Намирах следи от рунтавата й опашка навсякъде из гората и даже около селските стобори. Кръстосва си тя навсякъде, а знам, че винаги се появява там, където най-малко я очаквах. Какъв е този инстинкт, един господ знае! … Но нейното присъствие все повече ме дразни. Като гледам следите й, пресмятам наум колко яребици, фазани и зайци няма да дочакат пролетта…
Някъде високо над гората лети сокол и пищи „кию-кию-кию! …“ Две свраки прелитат край мен и грачат. Мисля си от какво ли живеят те сега? Няма скакалци, няма бръмбари, пеперуди не летят, а и яйца няма откъде да крадат… По-рядко из гората се обаждат врани, подвикват си нещо старите клюкарки. А аз вървя из дълбокия сняг и трудно си пробивам пъртина. От час на час потръпвам като при изстрел от пушка. Но никой не стреля сега в гората, това са акациите — пукат се от студа.
Най-после стигнах до хранилника. Сеното, което бях довлякъл вчера, е изядено до стръкче. По следите личи, че животните са били доскоро тук. Все пак навреме докарах нещо за похапване. Оглеждам следите. В едни отпечатъци от тънките копитца на сърна забелязвам червени петна — кръв! А наоколо — никаква следа от борба. Това е лошо, много лошо. Сърната се е ранила на най-слабото място, между двете рогчета на копитцето. Да беше лято, бързо ще зарасне, но сега … Отначало разкъсаната кожа замръзва и се възпалява. От ходенето по снега раната се разкъсва и кърви. Сърната сега трябва да бъде в топъл обор и със силна храна.
Прехвърлям сеното от шейната в яслите, разпределям го равномерно и се връщам към кървавата следа. Животното е дошло по-късно от останалите. В хранилките не е намерило нищо и се е спуснало надолу да бели кората на леските. След около трийсет метра забелязвам между отпечатъците на тънките копитца широката диря от лисичата опашка…
— Ха сега да видим кой кого ще улови! … — заканвам се аз и тръгвам по-бързо по дирята. За сигурност проверявам дали пушката ми е заредена с подходящ патрон и вървя по двойната следа. Скоро забелязвам, че сърната с болния крак се е отклонила от следите на стадото. Знае си работата хитрушата, принудила е слабото изоставащо животно да тръгне само. Следите кривуличат между глоговите и шипковите храсти по края на обработваната земя.