Вдясно от мен забелязвам нещо като голяма снежна топка, но като се приближавам, топката изведнъж се пръсва и от нея изскача заек. Още сънен, той се спуска да бяга към гъстата гора…
Пак започва да вали сняг. Прехвърчат едни такива дребни, нищо и никакви снежинки, но след час те могат да заличат двойната следа. Бързам, на места дори подтичвам. Сърната тук е бягала ту наляво, ту надясно. Правила е опит да се откъсне от лисицата и да се върне при стадото, но хитрият хищник не я е пуснал да мине надолу. Гонил я е все нагоре по стръмния рид. Следите приближават в еднакви интервали и всеки опит на сърната да се отклони от посоката е париран от лисицата. Тя определя пътя, по който да бяга сърната, и търпеливо върви след нея. Времето работи в нейна полза. Сигурно не за първи път преследва сърна. Знае, че такъв лов може да продължи няколко дни, но е сигурна, че ще завърши успешно.
От копитцето на сърната тече все повече кръв, животното отслабва. Отначало е капело капка по капка, но сега ясно личи, че кръвта е рукнала по-силно. Сигурно някое заледено парче сняг е разкъсало раната и по този начин преследването се съкращава. Събличам кожуха си и го закачам на един чепат бор. Сега мога да вървя по-бързо.
Двойната следа води към скалите, които стърчат на рида като малък остров. Наоколо растат само ниски храсти, дирите обикалят отдолу, но аз предпочитам да мина отгоре. Така може би ще им пресека пътя или поне ще мога да ги видя.
Не се излъгах. Щом се изкачих на невисоката скала, видях и двете животни. Сърната се влече тежко из дълбокия сняг, пропада в него, опитва се да завие към младата дъбрава, но лисицата й пресича пътя. Сърната се спира и пропада с цялото си тяло в снежната преспа, само главата й с големите подвижни уши стърчи отгоре.
Лисицата се приближава към нея с бавни дебнещи стъпки и замита с опашката следите си. Всичко това става на около двеста крачки от мен. Разбирам, че няма да мога повече да се приближа. Не си струва и да се опитвам, ако искам да се намеся навреме. Усети ли ме сърната, с последни сили ще избяга към дъбовата горичка, а лисицата временно ще се скрие из храсталаците и щом премине опасността, отново ще намери кървавата следа. Имам една единствена, макар и несигурна, възможност — да стрелям от мястото, където съм сега.
Слагам пушката в тънкия чатал на дива слива. Дървото се поклаща от вятъра, опората не е сигурна, но нямам друг избор. През далекогледа на пушката като на широк кръгъл екран виждам развитието на драмата. Лисицата се приближава до отпадналата сърна, разстоянието между тях бавно се скъсява. Сърната е спряла и няма сили да изскочи от снежната пряспа. Лисицата също се спира за момент. Тя може дълго да чака. Вече е напълно сигурна в лова си.
Да, лисицата има много време, но, изглежда, е гладна, не й се иска да чака. Козината й настръхва и тя се приближава бавно към жертвата си. Може би от сутринта не е успяла да улови нищо и гладът я принуждава да рискува. Ето, вече е на три крачки от сърната. Двете животни се гледат.
И сърната, и лисицата знаят какъв е законът на дивата гора.
Сърната се вдига с последни сили на задните си крака и иска да удари с острите си копитца лисицата, но тя отскача встрани и избягва удара. Сърната отново се вдига и този път успява да засегне лисицата в гърдите, но без особен резултат. Хищникът се преобръща няколко пъти в дълбокия сняг и бързо се изправя настръхнал срещу отчаяното животно.
Тялото на лисицата се изпъва като струна. Червеният й кожух ясно се откроява върху белия сняг. Дебелата дълга опашка се мята ту наляво, ту надясно. Лисицата е готова за скок и изчаква само подходящ момент. На шията на сърната се червенее кърваво петно, животното диша тежко, на пресекулки, а петното се увеличава. За миг вятърът престава да духа, аз се възползувам от това и стрелям. Студената тишина е разкъсана от гърмежа. Лисицата скача назад, пада върху снега и повече не помръдва. Само дългата й опашка се мята в снега и изпънатите крака леко потръпват.
Сърната стои няколко мига неподвижно. През далекогледа на пушката виждам как цялото й тяло трепери. Тя не може да разбере какво се е случило. Смъртният й враг неочаквано лежи неподвижно върху снега и въздухът се изпълва с опасната миризма на барут и кръв. Опасността е преминала — животното разбира това много добре. Съзнава, че трябва да бяга надалече. Виждам как се напряга да скочи, насила се изправя на задните си крака, но те вече не издържат тежестта на тялото и бедното животно пада в снега. Отново виждам само главата му и част от шията.