Скачам от скалата и се приближавам. Лисицата лежи неподвижно, а сърната прави отчаяни опити да се измъкне от дълбокия сняг. Тя вече ме забелязва и с неимоверни усилия успява да се изправи, скача, но отново пада в снега и остава да лежи. С усилие повдига главата си и върти ушите си към мен.
Спирам се на около трийсет крачки. С просто око виждам как тежко диша умореното животно. От цялото му тяло се вдига пара. Колко много й се иска да избяга, но няма сили да се изправи на крака. Ако я оставя, може би след час ще замръзне, снегът ще я затрупа и напролет хищниците ще разкъсат тялото й. Не ми се иска, но трябва да стрелям, за да съкратя мъките на животното.
След изстрела главата му падна върху белия сняг и повече не се помръдна. Кръвта му се смеси с кръвта на жестокия хищник. Снегът се оцветява в червено.
Слабият снеговалеж изведнъж се променя в снежна виелица. Едри снежинки падат от потъмнялото небе, сякаш бързат да скрият всичко, станало през този обикновен зимен ден.
Правото е винаги на страната на по-силния в света на дивите животни
Нощната тъмнина се разрежда и утрото бавно разкъсва теменужния воал на нощта. Планината се събужда тиха и величествена. По стъклата на прозорците нощният студ е изрисувал фантастични цветя. В хижата под Дяволския връх е топло и приятно. Въглените от снощния огън все още блещукат в огнището на камината. Вчера едва ли щях да успея да се прибера по светло в селото и затова предпочетох да се изкача малко по-нагоре, в рядко посещаваната ловна хижа. Намерих веднага ключа над гредата в дърварника, отворих си и запалих камината. Скоро в малката хижа стана уютно.
През деня под лъчите на мартенското слънце е приятно да се ходи из гората, но през нощта студът отново се връща и сковава в лед планината. Едва набрали мъзга, дърветата пукат от студа, а тежко и горко на онзи, който замръкне по долините.
Време е да ставам, очаква ме дълъг път към равнината. Правя си кафе и ми се струва, че ухае по-хубаво, отколкото у дома, изпивам го топло и усещам силата му. А при това кафето е останало тук от миналата есен.
Обувките ми са изсъхнали, трябва да ги намажа с еленова лой, за да не пропускат вода. Опипвам дебелия зимен панталон — и той е изсъхнал от топлината. Прикрепям към раницата приспособленията за ходене из дълбок сняг, слагам в джобовете си шепа пирони, вземам малката секира и тръгвам към Криви дол. Там ще трябва да скова някаква шейна, за да сваля до селото убития дивеч.
Ако някой се опиташе да ми предскаже вчера сутринта какво ме очаква в планината, не бих му повярвал. Та аз тръгнах да занеса само вързоп сено за хранилката на Червена поляна.
През този сезон животните излизат нагоре към Криви дол, но храната и тук е оскъдна. Всяка сламка означава за тях живот. Снегът е дълбок, почти до пояс, затова още от плевнята привързах към краката си приспособленията и поех нагоре из тихата планина.
Едва след обяд разпределих сеното в яслите на хранилката, свалих приспособленията от краката си и тръгнах надолу. Разходката из заснежената планина е приятна, когато не е свързана с ежедневните отегчителни задължения. Далече от дома, аз предвкусвах удоволствието от завръщането. Представях си как сядам край бумтящата печка и почти усещах топлината й. А от дългото ходене в мокрия сняг обувките ми прогизнаха и през дебелите чорапи аз чувствувах студа на мартенския сняг.
Само че когато преминах сечището и се спуснах към потока, изтръпнах от изненада… Успоредно на стихналото под леда поточе бе издълбана прясна пъртина и в нея личаха следи, изцапани с кръв.
Глиган!… Едър глиган, минал е оттук скоро. Преди час, като се изкачвах нагоре, пъртината я нямаше. По следите прецених, че глиганът е над сто килограма. Кой е могъл да рани такъв млад глиган? … Не ми се иска да вярвам, че някой от нашите ловци е сторил това. Но следата води право към нашата гора — това означава, че глиганът не е избягал от съседен участък…
Тръгвам по кървавата диря. След около километър забелязвам, че към нея се е присъединила друга следа. Оглеждам я внимателно. Здрав едър рис! И той е решил да похапне.
Майка му сигурно кара някъде в скалите медения си месец и го е прогонила, за да не й пречи в любовните игри. Време е да се научи сам да се грижи за себе си. Дивите животни-родители не възпитават вечни готованковци.
Но след малко следата на риса се загуби сред високите смърчове. Хищникът се е отклонил вдясно към младата борова гора…