Чудна работа, рисът обикновено напада от засада. Скочи веднъж, най-много два пъти и ако не успее да улови жертвата си, повече не я преследва. Обонянието му не е особено силно развито.
През март дните са по-дълги. Имам достатъчно време до смрачаване, мисля си аз, и вървя бързо по кървавата следа … Гората е притихнала под снега, но вече не спи, а само се преструва. Измамна е тази тишина, пълна е със сила и скрити трепети на раждащия се живот. Тук-там се обажда врана — шпионката съобщава напред за приближаването ми. В храстите около замръзналия поток тихо и тайнствено заговорничат дребни, пъстри катунарчета. Гледам далече напред по следата, а очите ми се уморяват от ослепителната белота.
Раненият глиган се изтегля през местата, където има най-малко сняг. Как умее да прецени това, за нас, умните хора, е още загадка. Кръвта аленее от дясната страна на дирята. Изглежда, че животното е улучено в бута. В снега е изорана дълбока бразда, която на места лъкатуши. Сигурно стъпва само на три крака, а четвъртия си го влече, не може да се отпусне на него. Отново забелязвам, че отгоре през младата борова гора се спускат следите на риса. Той се е опитал да му пресече пътя. На едно място личи, че младият хищник е близал кръвта от снега. Сигурно е много гладен… След малко следите му отново се отклоняват. Проследявам ги с поглед и изведнъж се заковавам на мястото си. На един хвърлей под ниски скали лежи тялото на разкъсана сърна. Около нея снегът е утъпкан. Приближавам се и разбирам какво се е случило. При преследването на глигана рисът е открил по-лека плячка, скрил се е зад скалите и оттам е скочил върху животното. Но не е успял да завърши своя обяд. Моето присъствие го е прогонило. Сърната лежи само с прехапано гърло. Горката… колко е отслабнала. Цялата е кожа и кости… Оглеждам премръзналите й крака и откривам, че са разкъсани между копитцата. И без риса тя трудно би дочакала пролетта…
Оставям я така, както лежи, и отново се спускам по кървавата диря на глигана. Рискувам, че рисът може да се върне безнаказано при тялото на сърната. Нека!… Така поне ще остави на мира глигана и другите отслабнали животни. В края на краищата, това е негово право — правото на по-силния в света на дивите животни. Всяко животно в природата има някакво свое преимущество, което му дава възможност да съществува. Но наред с него то притежава и някакъв недостатък, благодарение на който пък могат да съществуват останалите видове…
Забелязвам, че глиганът все по-често е спирал да си почине. Ясно личат окървавените места, където е лежал. Стъпва на три крака и върви все нагоре към билото на планината, но разстоянието между крачките намалява. Снегът е разровен все по-дълбоко.
Малко по-нагоре следата неочаквано завива към потока и се загубва в рядката букова гора. Вдигам бинокъла и забелязвам глигана. Рови на място като куче, което си прави удобно леговище. След малко се отпуска в издълбаната яма и едва се забелязват ушите му, щръкнали право нагоре. Животното е уморено до смърт, но все още внимава, ослушва се.
Свалям пушката от рамото си, тихо отварям затвора и зареждам. С готова за стрелба пушка изкачвам внимателно баира. Като се приближих малко повече, глиганът ме усети, седна на задните си крака и изфуча срещу мен. Притискам се до ствола на една бука. Животното върти главата си насам-натам и малките му злобни очички святкат срещу слънцето.
След малко той се успокоява и продължава да дълбае леговището си, като с дългата зурла разхвърля снега на всички страни. Прицелвам се бавно и внимателно. Обирам мекия спусък и натискам.
Ехото на изстрела бавно заглъхва, а животното само потръпва в издълбаното леговище. За всеки случай бързо зареждам отново пушката си и се приближавам.
Излъгал съм се — младият глиган няма повече от осемдесет килограма. На десния му бут зее дълбока рана. От нея все още капе кръв. Но раната не е от куршум. Върху глигана е скочил от засада рис. Може би е бил онзи младият, който вървеше по кървавата следа, а може би нападението да е извършила майка му. Заедно с парчето откъснато месо сигурно е прекъснат и някой по-голям кръвоносен съд. При това кракът му под свивката е пречупен и кръвта му почти е изтекла от дълбоката рана.
Заех се с прозаичните ловни задължения: бързо изкормих животното, но докато свърша всичко, над планината изгряха звезди. До селото е много далече, а до хижата под Дяволския връх няма и половин час път. Затова реших да преспя в нея. Оставих животното на мястото му. Рисът има долу разкъсана сърна, няма да тръгне да гони дивото — не е толкова глупав…
От комина на хижата се издига тънка лентичка дим. Поставям ключа на мястото му в дърварника и тръгвам надолу. Утринният планински въздух е свеж и студен. В слънчевото утро все по-осезателно се чувствува настъпването на пролетта. Вече е светло, слънцето се подава над Дяволския връх, но ще освети склона едва към девет часа. Тогава вече ще съм изминал половината път до селото.