През нощта покрай хижата са минали две кошути и млад елен. Те също усещат приближаването на пролетта и кръстосват планината все по-нагоре към върховете.
Над пътеката прелетя едър кълвач, лепна се на ствола на дебелия явор, но не зачука, а само се огледа на всички страни, забеляза ме и отлетя към друго дърво.
Под висок смърч са нападали люспи от шишарка. Поглеждам нагоре — точно над мен е седнала черна катеричка с къси остри ушенца. Тя е вдигнала предни лапички пред белите си гърди, сякаш се моли. Забелязва ме и веднага, щом улавя погледа ми, побягва нагоре по ствола на дървото. Тя прескача бързо от клон на клон, развява рунтавата си опашка и като стига до върха, прескача в короната на съседното дърво.
Въпреки че вървя надолу по вчерашната пъртина, аз пристъпвам бавно. Размекнатият от вчерашното слънце сняг е замръзнал пак.
Човек може лесно да си изкълчи крак, а после има да чака, докато го намерят…
Вече се приближавам към буковата гора, където оставих глигана. Правя още няколко крачки и се заковавам на мястото си. Над тялото на глигана се е разкрачил грамаден мечок и лакомо яде замръзналото месо. Не успях да се скрия, той ме забеляза, изправи се на задните си лапи и гърлено изръмжа. Стоях като вкаменен, страхувах се да помръдна, за да не го предизвикам. Сигурно това е същият стар разбойник, който миналата година издави толкова овце в планината. Би трябвало той да се изплаши от мен. Досега винаги е бягал от хората…
Мечокът обаче отново се спуска на четири крака, злостно върти глава и ме поглежда. Не съм на повече от двайсет крачки от него. Може би и той очаква аз да избягам, затова ме поглежда така заплашително…
Ето че пак се изправя на два крака и реве срещу мен. Не, никак не му харесва моето присъствие. Ядосано фучи, а от ноздрите му изскачат кълбета бяла пара. Мечокът май не е настроен за шеги. Бавно свалям пушката си. Като напук ремъкът се закача за копчето на пагона. Бавно вдигам ръка и освобождавам оръжието. Като държа студената стомана в ръцете си, чувствувам се по-сигурен. Само да се помръдне към мен, и ще стрелям! … Вдигам бавно пушката, а мечокът следи внимателно всяко мое движение. Не бива повече да чакам. Няма смисъл да рискувам. Всеки ще ме оправдае, че съм стрелял при това безизходно положение…
Но животното сякаш разбра какво мисля да направя, недоволно разтърси глава и ревна срещу мен. Протестира дяволът и същевременно ме предупреждава да не си играя. Здравата се ядоса, фучи, а от устата му изскача пяна. Тихо отмествам предпазителя. Хващам на мушка лявата част на косматите му гърди.
Мечката трепва и аз машинално натискам спусъка. Очаквам да чуя изстрела и предсмъртния й рев, но става нещо необикновено. Ударникът щраква и из стихналата гора се чува удар на желязо в желязо. Мечката бързо се отпуска на четири крака…
Как съм могъл да забравя да заредя пушката?! Да заредя втори път нямам време. Обхваща ме треска, брадата ми затреперва, чувам как зъбите ми тракат и нямам сили да се овладея…
Желязната логика на живота в природата ми нашепва, че сега е ред на мечката да изпадне в самоотбрана. Тя е най-силното животно в нашата гора, какво мога да сторя срещу нея с празна пушка? Но мечокът излиза от конфликта като по-голям кавалер. Навежда се към глигана, обръща тялото му и ме поглежда под вежди. Аз стоя и продължавам да треперя. Може би моят явен страх раздразни отново животното и то изрева някак особено. Стори ми се, че иска да ме сгълчи за нахалството и за страха. После поклати още веднъж презрително глава, захапа остатъка от глигана и с олюляваща се походка тръгна нагоре към боровата гора. От време на време той обръщаше към мен глава, пооглеждаше ме с проницателните си очи и продължаваше спокойно своя път.
Дали се страхуваше, че ще стрелям в гърба му? … Не, аз не съм способен на такава подлост. То ми подари живота, след като го предизвиках и смутих при утринната закуска. От страх исках да го застрелям и вече бях измислил лъжливо оправдание за смъртта му. Обаче животното ми даде урок по толерантност и кавалерство.
Върви си спокойно, Мечо. Ще запомня добре твоя урок. Нищо, че отнасяш моята плячка. Ти спазваш единствения основен закон в гората — правото на по-силния, но не злоупотребяваш със силата си, както са готови да злоупотребят други, по-умни от теб…