Това се повтаряше всяка сутрин. След Флора идваше ред на козата. Старецът се качваше по дървената стълба на тавана в плевнята, вземаше голям наръч сено и напълваше яслите. Тя зариваше шутата си глава в ароматното сено и започваше бързо да се храни, а мъжът опипваше шарения гръб на животното и бавно тръгваше към най-нетърпеливите.
И през зимата оставяше за разплод поне десет-петнайсет зайкини и няколко мъжкаря. През лятото продаваше по десетина малки наведнъж. За него зайците бяха единствен страничен доход, ако не се смята онова, което печелеше от гората.
Отдавна старият Валах бе продал последния си кон. Минаха много години, откакто се раздели с кираджийството. Пощенският раздавач му носеше всеки месец около осемстотин крони — скромна пенсия за тежкия дългогодишен труд. Само че старецът не искаше да живее на гърба на държавата. Всяка година продаваше десетина килограма сушени билки. Береше малини, боровинки и гъби. Но и това не беше всичко.
Общоизвестна тайна беше, че старецът излиза и бракониерствува из гората. Само че никой никога не беше го хванал да продава месо. И горските служители познаваха ловната му страст, познаваха го от дълги години. Но те чувствуваха, че старият човек някак се е сраснал с планината. Станал е част от нея, както скалите и дърветата, и също има право от нея да живее, а може би накрая в нея да умре…
В цялата околия нямаше по-възрастен човек от самотния Валах. Той отдавна беше навършил осемдесетте. Вече не броеше годините, приемаше ги просто като божи дар за тежкия си живот. Рядко го срещаха горските, рядко се споменаваше името му. А това, че убиваше тук-там по някое животно — голяма работа! Нали и той трябва да живее…
Директорът на горското стопанство също бе чувал за тайните излети на стареца, но само махваше с ръка и се усмихваше великодушно. Сигурно си мислеше, че ако всеки ловец даде толкова много на гората, колкото е дал старецът, то дивечът в нея никога няма да изчезне. С две думи казано, старецът не се интересуваше от никого, а околните го бяха оставили да доживее спокойно старините си. От годината, в която почина жена му, беше престанал да ходи в кръчмата, сякаш нещо се бе пречупило в него, и странеше от хората. Рядко слизаше и в смесения магазин и никога не купуваше пиене. Сам си правеше ракията от горски плодове и билки. Тя се славеше сред специалистите от околията, въпреки че рядко имаха случай да я опитат.
Срещнеше ли горски в гората, той изваждаше от пазвата си плоско шише и предлагаше да пийнат за здраве. Старецът бе неразделен с кучето и шишето в пазвата по време на своите разходки из планината. Но не беше пияница, по-скоро нуждата и навикът го караха да носи ракия със себе си. Нали спиртът можеше да послужи и за друго, а в пазвата му нямаше място за модерна аптечка.
Веднъж новоназначеният инженер на горскотехническия участък се опита да убеди стареца да не ходи из гората с кучето си. Старецът му отговори тихо и скромно, че е много стар, за да ходи без другар из планината, а да не ходи из нея… Той вдигна тъжните си очи и запита инженера прямо:
— Забранявате ли ми да излизам в планината?…
Новият началник на участъка се смути, може би се засрами от погледа на старческите очи и мълчеше. Възрастният ловец продължи миролюбиво:
— Ако кажете, че не бива, ще спра да излизам… Но цял живот съм ходил с кучето си, а да не ходя сега, не мога…
Разбра младият инженер, че е направил грешка. Подаде ръка на стареца, потупа го по гърба и се извини.
— Хайде, дядо, нека и двамата да забравим за този разговор. Ходете си с кучето, бъдете дълги години здрав и дано не ви се случи нищо лошо в планината.
И отново работниците срещаха стария Валах с кучето по незнайни пътечки из дивата планина. Той бързо преминаваше голите сечища и се спускаше в усойните долини. Никога не ходеше с празни ръце — веднъж ще го видят с кошница, пълна с гъби, друг път — натоварен с вързоп билки, а кучето върви смирено до него, не отскача встрани, не гони животните. Наистина то е верен другар на стареца.
С какво ли го храни възрастният човек? Козината му все е загладена и гърдите — мускулести, широки, като на теле. Дали не му коли зайци, запитваха се горските работници, но по-възрастните скептично свиваха устни…
Случваше се в забранен сезон да гръмне пушка в планината, а ехото се разнася от връх на връх, докато заглъхне над долините. Горските се ослушват и не могат да спят спокойно. Някой бракониерствува, но иди го улови в дивата планина!… А старецът обикновено прекарва нощите си в дървената къща. Връзва здраво кучето, не го оставя да бяга из гората само. Страхува се да не започне да своеволничи. А Флора е особено куче. Веднъж старецът беше казал пред някого, че баща й е вълк-единак, а майката — едро куче вълча порода. Може би заради това кучката беше подозрителна към всички. Щом старият се срещнеше с някого и човек й подадеше ръка, Флора оглеждаше враждебно непознатия, а козината й настръхваше. Застоеше ли се по-дълго, зъбите й се оголваха и някъде дълбоко от гърдите й се чуваше тихо ръмжене…