Тук можеше да се ловува само на варда. Но днешните ловци не обичат да чакат по цяла нощ, опрени до някоя скала или скрити само под някое дърво. По тези места ветровете си дават среща и едва след това решават кой накъде да задуха… Флора не се отделя вече от стопанина си нито за миг. Тя ходи след него из двора, влиза в кухнята, чака го пред вратата на стаята и така — все по петите му. Като минава край нея, старецът я погалва по врата, а кучката вдига големите си очи и го гледа в лицето. За да се разбират, на двамата не са им нужни много думи.
Похапнаха заедно солени картофи. Старецът обели своите, посмачка ги с дървена лъжица и ги остави да изстинат. За кучката ги приготви отделно и ги поля с малко мазнина. Сега тя трябва хубаво да се храни, нали чака малки!…
След скромната закуска старецът взе старата раница, сложи на дъното й един хляб и голямо парче сланина, напълни плоската бутилка с ракия и бе готов за път. Заключи къщата, но преди да излезе от двора, влезе за малко в плевнята. От гредата под стряхата свали една омаслена бохча. Развърза я внимателно и извади пет лъскави бойни патрона. Бързо ги скри в пазвата си и затвори вратата. Провери още веднъж дали всичко е наред и заедно с кучето излезе през накривената портичка.
Той тръгна бавно по пътя към планината с дебела тояга в ръка и с едрото куче по петите си. Приличаше на скитник, изрисуван в предвоенно списание.
Никой не знаеше на какво са способни старецът и кучката без пушка. Но на съвестта на стария човек никак не тежеше това, че умееше да убива безшумно едри сръндаци с тоягата си. При такъв лов старецът заставаше против вятъра, скрит край пътеката, по която обикновено бягаха животните. Той даваше знак на Флора с ръка и тя разбираше какво трябва да направи. Като подгонваше животното, тя никога не лаеше като куче. Старецът чуваше пращенето на съчки под копитата на животното, вдигаше тоягата и с точен удар по главата или по врата го поваляше на място. Останалото не беше трудно. Старият човек отнасяше убитото животно в пещерата. Там гощаваше хубаво кучето си, сам похапваше прясно месо, а костите изгаряше в огъня. Посред нощ, незабелязан от никого, той пренасяше останалото месо у дома си. А докато чакаше да се мръкне, той изваряваше главата на животното заедно с рогата. После обираше месото и на път за селото пъхаше главата в някой мравуняк. До следващия излет трофеят ставаше по-бял, отколкото при обработката с кислородна вода.
По грапавите стени на пещерата бяха окачени много трофеи, обработени по този начин. При всяко посещение в пещерата Валах с удоволствие ги оглеждаше под светлината на запалената свещ. Различните трофеи предизвикваха в душата му спомени за отлетелите години и старецът тихо въздъхваше.
Разбира се, старецът излизаше и с пушка в гората. Знаеше откъде да мине, за да не срещне никого. Имаше две пушки. Старата манлихера беше наследство от баща му, а своята той намери до тялото на един убит германец през Втората световна война. И патрони за двете пушки си осигури тогава. Сега имаше още толкова много, че до края на живота си нямаше да може да ги изстреля. Едната пушка държеше тук в пещерата, а другата — долу около къщата.
За този излет старецът обмисли всичко още вчера. Кучката скоро ще има малки, необходимо е добре да се храни преди раждането, пък и след това. А и него нещо го теглеше нагоре в планината. Тежката зима го беше затворила в малката Къща и той не се чувствуваше никак добре.
Тези дни точно се навършиха десет години от смъртта на жена му. Преди това той не беше толкова мълчалив. А сега седеше с часове в опушената стая и си спомняше за нея. Когато му беше тежко, падаше на колене пред кревата на жена си и дълго, с плачлив глас разговаряше с нея. Нищо друго не му остана освен спомените…
Четири деца отгледаха и те се загубиха из широкия свят.
Дърво притисна първия му син в планината. Вторият загина в мина някъде из далечната богата Америка. Третият го убиха през войната, а дъщерята му заболя от скоротечна туберкулоза и …