Вчера след обяд старецът дълго изплаква мъката си в малката стая. Никой не го познаваше такъв. Само Флора бе ням свидетел на човешката скръб през тези трудни часове. Старческият безутешен плач дълго разтърсваше тялото му като лист на осика, а кучето тихо скимтеше зад него и също трепереше за своя стопанин. Поуспокоен, старецът разговаряше със своята Катерина. Сподели с нея всичко, което му тежеше на душата, и за кой ли път я упрекна, че го е оставила самотен, при това бе десет години по-млада от него…
Да го видеше в такъв момент някой от хората, които бяха на погребението на жена му, нямаше да повярват на очите си. Той стоеше тогава навъсен и мълчалив. Слушаше заупокойните молитви на попа и пред хората не пророни сълза. После разправяха, че стоял при гроба, сякаш погребвали някой чужд човек. Какво биха казали, ако го видеха така разплакан?…
Обикновено след такива дни, като преодолееше болката, старецът излизаше на лов в планината. Сред природата той намираше разтуха и се връщаше в къщи, примирен с тежката си съдба, уравновесен и способен да понася самотния живот поне известно време.
Ето и сега той вървеше към върха, сякаш там го очакваше най-добрият лекар. Ако не го излекува напълно, поне ще успокои раната да не кърви толкова силно…
Ако успее да улови нещо едро, ще трябва да пренесе месото до селото на два пъти. Кученцата ще се родят силни и здрави, а майка им няма да отслабне по време на кърменето…
Бавно върви старецът, подпира се на чепата тояга и пътува с мислите си из далечното минало. Флора стъпва в направената от него пъртина. Човекът и кучето дишат дълбоко. Ведно с бялата пара от гърдите на стареца излиза и наслоената мъка. Утрото е студено, но кучето и стопанинът му са свикнали.
Пътят се вие като дълга змия около скованото в лед поточе. По двата му стръмни бряга се издигат високи смърчове, прави и гладки като великденски свещи. Между тях една бреза се е превила под тежестта на снега и е образувала мост над потока. На върха на брезата е кацнала сврака. Тя забелязва ловеца и с плавен полет се спуска надолу над потока. На гол лесков клон са кацнали дребни катунарчета, седят като препарирани и с малките си очички следят стареца и кучето. Планината е тиха и тържествена в бялата си премяна. На пръв поглед изглежда пуста, студена и враждебна, но наоколо снегът е избродиран от следите на животни. Дивите зверове са се подписали, един вид казват: внимавайте, и ние сме тук! Дребният дивеч е шарил по снега насам-натам. Студът не е толкова страшен за малките обитатели на дивата планина, но гладът ще умори много от тях до пукването на пролетта.
Старецът върви и чете отпечатъците като в отворена книга. Оттук е пресекла пътеката сърна с малкото си. Долу е прескочило потока стадо кошути и няколко млади елена. Встрани от пътечката лисица е оставила своя автограф. А тук май двойка рисове е пресекла гората нагоре към скалите. Наближава времето на сватбите на хищниците, затова двата звяра са вървели заедно.
Небето отново помръкна и скоро заваля дребен сняг. Но старецът не се ядосва. Напротив, предпочита да прави излетите си в лошо време. Щом грейне слънцето и дърветата в гората не пукат от студ, към планината тръгват различни хора. А в такова време предпочитат да си седят в къщи до топлата печка. Затова пък сега гората е негова, тук той е свободен и силен благодарение на опита и ума си, следван от вярното куче. Снегът нека си вали, поне ще закрие дирите им…
Снеговалежът постепенно се усилва. Снежинките полепват по брадата на стареца, а той върви бавно с опитната крачка на стар планинар. Дишането му е дълбоко и равномерно, а крачките еднакви. Флора също спокойно следва стопанина си. В очите й свети напрежение, но навикът да се сдържа е по-силен…
Студената зима напомня на стареца за една подобна през двайсет и девета година. След това за друга такава студена, но и гладна за хората — през Втората световна война. След малко му идва наум мечката, която вече от десет години обитава тази част на планината. Къде ли спи сега? … Всяка година води след себе си едно или две мечета, а той до ден днешен не беше успял да открие бърлогата й. Може би преди да свият студовете, тя прехвърля хребета и зимува по южните склонове на планината, а щом се пукне пролетта, минава в своя район… Тук по-често се намират трупове на замръзнали животни. Съвземе ли се от дългия сън, позаглади ли косъма, тя тръгва нагоре към пасищата. Вече трета година събира данък от овчарите за тревата…
Като излезе мечката, рисовете изчезват нанякъде. Но колко дивеч съсипват през зимата — стига за цяла година! Горските се опитват да ги ловят с капани, но рядко успяват. Старият Валах знае къде да сложи капан. Само че него никой не го пита, а той какво да прави с кожата на уловения рис? Похвали ли се за трофея, после кой ще повярва на невинните му разходки из планината?…