Като никога досега, кучката не чува гласа му. Тя е захапала гърлото на риса. Ненапразно се говори за нея, че баща и е вълк-единак. Рисът се върти, драска тялото й с нокти, наоколо летят снопчета сива козина. От страх за кучето старецът стреля във въздуха. Двете животни отскачат назад. Рисът търси последна възможност да избяга и скача към човека, който е застанал неволно на пътя му. Старецът пада върху скалата и усеща на шията си пареща болка, сякаш някой го е докоснал с нажежено желязо. Флора скача по хищника и го захапва здраво зад ухото. Той се свива болезнено в лапите на якото куче. Старецът се повдига и стреля отблизо в жълтото тяло. Хищникът няколко пъти потръпва и бързо угасва, затиснат от кучето. Под двете животни се образува червено петно. Старецът губи кръв и сили, петното пред него се върти заедно с телата на двете животни. С нечовешки усилия той пропълзява в пещерата и бърза да полее раната си със силна ракия, но силите му не достигат. В пещерата бавно го обгръща ласкавата тъмнина, която помага на всичко живо да умре по-леко.
Валах прави още един опит да се надигне, раната на шията му не е дълбока, но артерията му е разкъсана и кръвта бързо изтича…
Флора застава отново на пост пред входа на пещерата и тихо скимти. От време на време тя облизва раните си и чака търпеливо своя стопанин, но този път чакането е напразно. Тя вече никога няма да види своя другар и водач…
Кучката чака няколко дни пред входа до пещерата, откъдето все още усеща мириса на тялото му. Но познатата миризма постепенно отслабва и бавно се засилва разлагащата миризма на смъртта, от която се страхува всичко живо. Дори такава кучка като Флора не може да издържи повече. Коремът й от ден на ден все повече и повече провисва. Животното чувствува не само глад, но и необходимост да намери топло място за малките си. Рисът, проснат пред нея, я дразни. Кучетата не понасят миризмата му. Едва в утрото на шестия ден вярната Флора напуска поста си и тръгва на лов … Но напразно! Досега тя никога не беше ловувала сама. Едва към обяд на следващия ден тя долови пред себе си подозрителен шум. Тръгна по звука и скоро изненада една невестулка, която държеше в лапите си голяма птица. Дребният хищник се изправи на задните си лапи, в очите му светна злобен пламък, оголи заплашително острите си зъби. Флора нападна, без да се колебае, гладът я беше заслепил. Невестулката не очакваше нападението. Тя дори не успя да отскочи от птицата. Затова пък заби нокти дълбоко в муцуната на кучката. Това принуди Флора да я захапе по-силно за шията и невестулката се отпусна в яките й челюсти. След малко кучката я пусна върху снега и се огледа наоколо. Готова беше да се бие до смърт за спечелената плячка, но като не откри никого, стръвно се нахвърли върху птицата.
Скоро тя почувствува как в жилите и плъзна живителна топлина. Изяде цялата птица и седна на задните си лапи. След това вдигна глава и в този момент из гората се разнесе смразяващ кръвта вълчи вой. Ехото го повтори няколко пъти. Флора се ослуша. Тя долови зова на кръвта си и тръгна обратно по своите следи.
След няколко дни коремът й провисна още повече, гърдите се издуха до пръсване и се разраниха от влаченето по снега. Вярната кучка смътно се досещаше, че стопанинът й може да е долу, в дървената къща, и затова, без да се колебае, се спусна към селото.
Тича кучката към селото, пътят й е добре познат, тича и вярва, че там ще намери стопанина си. Вече излиза на пътечката, която се вие покрай потока. Оттук е минала някаква шейна. Флора не мисли къде са ходили по това време с шейна. Спуска се по следите на шейната и гърдите й вече не докосват снега. Задъхана и нетърпелива, кучката се провира под вратичката и оглежда двора. Край дърварника е пусто. Тя едва долавя познатите миризми, оборът е празен, зайчарникът — също. Но тя чувствува острата миризма на заек, скрит под плевнята. Не го вижда, а само по миризмата му усеща къде се е скрил. Приближава се до вратата, дращи по нея с лапи и скимти, но отвътре не се обажда никой и вратата не се отваря.
Кучката стои посред двора и не знае къде да търси стопанина си. Постепенно в нея се събужда вълчата кръв, облагородена от човека. Само че този човек вече го няма и кучешките навици вече никому не са нужни.
Изведнъж тя вдига уши — усеща чужди стъпки откъм пътя. Оглежда се и забелязва непознат човек с пушка на рамо. Спуска се към вратата и почва да лае, но човекът се приближава, кучката ръмжи и показва зъбите си.
— Махай се! — крещи срещу нея непознатият и иска да влезе в двора, но Флора лае като бясна и препречва пътя му.
— Върви по дяволите! — вика непознатият и сваля пушката от рамото си. Флора знае какво означава насочена пушка и не чака по-вече. С два пъргави скока тя захапва ръката на човека, той крещи от болка, изпуска пушката и се свива в снега. Едва то-гава кучката пуска ръката му, но не престава да ръмжи заплашително срещу непознатия. Човекът бавно отстъпва назад и след малко побягва към селото, като често се обръща.