Доволна от успеха си, Флора отново влиза в двора и сяда на прага. Отново чака търпеливо, не знае какво друго би могла да направи. Времето бавно тече. Кучката смътно си спомня, че стопанинът й не е излизал от пещерата. Постепенно тя губи търпение. С верността на вълчата си кръв, измъчена и гладна, тя се спуска към върха…
Но двама мъже с пушки пресичат пътя й. Флора се спира, влиза обратно в двора, вдига глава и вие предизвикателно срещу непознатите. Забелязва, че единият от двамата сваля полека пушката си. О, колко добре познава тя това движение! Спуска се като стрела срещу човека, нещо силно свирва покрай лявото й ухо, тя се спира пред двамата и застрашително се озъбва. Човекът с пушката леко дръпва ръка, а Флора прикляква, готова за скок.
Мъжете започват бавно да отстъпват. Флора ги следи с поглед и тихо ръмжи. Отстъпили доста по-назад, мъжете се чувствуват в безопасност и единият отново вдига пушката към лицето си. Флора бързо отскача встрани. Въздушната вълна я удря в лицето, следва серия изстрели и около нея се вдигат облачета пухкав сняг. С бързи скокове кучката изчезва в гората и стрелбата престава.
Флора наблюдава от гъстия храсталак непознатите. С бавни предпазливи крачки те вървят по следите й. Инстинктът й подсказва, че трябва да бяга. Но накъде? … Разбира се, към пещерата, при своя стопанин!… Той не може да изчезне като дим от комина, пак там ще го намери. Не може да изостави другаря си, разумния човек, който никога през живота й не беше я ударил и винаги разделяше с нея храната си, като по-големия дял даваше на нея.
Кучката не можеше да разбере целта на горските. Тя не знаеше, че едва сама не попадна под изстрелите, отправени встрани от нея. Мъжете не искаха да я застрелят. Те вярваха, че кучката ще ги заведе при стопанина, когото не смятаха вече за жив, но искаха да приберат тялото му и да разберат тайната на неговите излети в планината.
Кучката върви из дълбокия сняг и оставя след себе си следа. На моменти се ослушва и разбира, че двамата мъже вървят след нея. Инстинктът й подсказва да не върви направо към скривалището и затова тя отново се спуска към селото. Връща се към къщата, но вече не влиза в двора, а тръгва обратно на своята следа към пещерата. Сега вече забелязва, че следата й е утъпкана от подкованите обувки на двамата непознати. Доволна от себе си, тя бързо се спуска нагоре към върха…
Преди нощната тъмнина да погълне последните проблясъци на зимното слънце, Флора се приближава към скалите до Черни връх и бързо излиза при отвора на пещерата. Души внимателно въздуха, но миризмата на нейния стопанин вече напълно е изчезнала. Кучката тръгва бавно и души околните скали. Наоколо няма жива душа. Само някъде отдалече се чува кукумявка, която очаква с нетърпение настъпването на дългата зимна нощ.
Още по здрач кучката се скрива под една надвиснала скала. Отгоре и отзад е предпазена от влагата и вятъра, но това й се струва малко. Тя започва да дълбае и да отхвърля пръстта в широк пръстен, който постепенно се издига до надвисналата скала. Отпред остава съвсем малък отвор. Флора се върти вътре, утъпква стените, запушва отвора с полуизгнила шума, а под себе си наскубва козина от бутовете си. Ляга върху нея в очакване на това, което вече няколко пъти е преживяла…
Скоро цялото тяло започва силно да я боли. Флора тихо скимти и протяга глава, болките се усилват, след малко настъпва леко облекчение, но това не трае дълго. Болките прииждат с нова сила и разкъсват тялото й. Това се повтаря пет пъти и едва тогава те постепенно затихват. Кучката притегля с лапите си към топлия корем пет малки влажни телца. Едно след друго старателно ги облизва и те инстинктивно намират наедрелите пъпки по гърдите и. Слепи и безпомощни, те започват да сучат от майка си. А Флора, страшно уморена, блажено се отпуска в топлата бърлога и за първи път след толкова напрегнати дни се чувствува спокойна, а може би и щастлива.
Зимните дни минават бързо. Приятно е да се лежи на припек пред скалата. Нощите все още са дълги и студени, скалите в подножието на Черни връх са покрити със сняг и само тук-там стърчат оголени от вятъра сиви зъбери…
Петте малки на Флора отдавна са прогледнали и от ден на ден стават все по-самостоятелни. Всичките са сиви като майка си и може би ще израснат силни както техният баща.