Флора се грижи да има достатъчно мляко. Щом огладнее, слиза надолу към потока. Там животните се събират и огризват върховете на малиновите храсти. В дълбокия сняг не й е трудно да улови сърна или едър сръндак. Изяжда от жертвата, колкото може, и винаги донася голямо парче прясно месо на малките си. Те все още предпочитат майчиното мляко, но след това опитват и донесеното месо. Кучката заравя остатъците от храната в дъното на бърлогата за черни дни…
Щом краката на малките заякнаха, те станаха още по-буйни и игриви. Някое от тях изравяше парче месо и започваше истинска борба за него. Петте кутрета ръмжаха, дращеха, късаха суровото месо, докато Флора не въдворяваше ред в бърлогата.
Скоро кучката започна да извежда кутретата на припек между скалите. Там тя ловеше бълхи в кожуха си, а малките неумело повтаряха движенията й. Ако се отпуснеха прекалено много или, увлечени в игра, се отдалечеха от майка си, Флора тихо изръмжаваше и петте кутрета бързо влизаха в бърлогата. Случеше ли се някое да се позабави, кучката го удряше с лапа, колкото да му внуши необходимия респект.
Една вечер, когато от слънчевите лъчи снежната покривка беше изтъняла, Флора не се завърна в бърлогата. Кутретата вече бяха едри, хранеха се само с месо. За Флора ставаше все по-трудно да им намира достатъчно храна. Едно от двете женски кутрета, най-лакомото от всички, се осмели и излезе само от бърлогата.
Скоро останалите дочуха отвън отчаяния вой на сестра си. Огромен бухал размаха криле и отнесе кутрето към гнездото си. След малко оттам се чу пронизителният крясък на нощния хищник. Той вече беше разкъсал плячката си.
В този момент Флора беше далече, много далече от бърлогата под Черни връх. Трудно е да се каже какво я накара да се спусне отново към селото. Кой знае какво е затъмнило майчиното чувство, за да остави толкова време сами малките си. Може би вече е искала да ги заведе в двора с дървената къщичка или просто да провери дали не се е завърнал нейният стопанин.
Флора се приближи до дървената къщичка, преди да се стъмни. В двора снегът се беше стопил, белееше се само тясна ивица край оградата до плевнята. Кучката влезе през портичката и се спря изненадана. В зайчарника пак имаше зайци!… Оборът обаче беше все така празен, а нейната будка лежеше захвърлена на бунището. Зайците изплашено започнаха да тупат със задните си крака. Но Флора стоеше, загледана в осветения прозорец.
Вратата на кухнята се отвори и върху кучката падна жълтеникаво петно светлина. Кучката завъртя миролюбиво опашка и направи няколко несмели крачки напред. На вратата се изправи непознат човек и се вгледа изненадано в кучката. А тя стоеше и все така миролюбиво въртеше опашка. Непознатият я повика по име, козината й настръхна, но пак направи няколко крачки напред. Човекът пристъпи към нея, Флора се остави да бъде погалена, след това влезе с човека в кухнята. Вътре седеше още един непознат. Той отряза дебела филия хляб, намаза я с мазнина и я пъхна в устата на кучката. Тя започна бавно да дъвче, а хората тихо разговаряха. Флора почти не усети как единият закачи на врата й дебела кожена каишка. Скоро, хванал я здраво за веригата, той бавно я поведе към обора. Флора се опъна, но човекът пак я погали по гърба и тя тръгна послушно след него. Мъжът я въведе в обора, след това затвори вратата и си отиде. Флора изплю останалото парче хляб и повече не се докосна до него…
Настъпи нощта, кучката душеше миризмите, които идваха откъм двора. Но освен острата воня на зайците и миризмата на непознатите мъже тя не долавяше нищо друго.
Дълго стоя в колебание С протегната напред глава. Някъде в мозъка й блъскаше като с чук инстинктът, че е оставила прекалено дълго малките си сами. С порива на майчината любов тя се спусна към вратата и започна да гризе прага. С острите си зъби отцепваше дебели трески, но скоро зъбите й се плъзнаха по твърда ламарина. Опита се да стисне по-силно, но ламарината не се поддаде.
Отчаяна, Флора започна да копае под ламарината. С предните си крака тя бързо отхвърляше пръстта, далече назад. Ровеше като машина и не се стърпя да почине, докато не издълба отвор към свободата, към малките си. След това разшири отвора, вече се побираше цялата в него, стигна до второ дърво, подкопа и него и муцуната й вече се подаде навън. С предните крака копаеше, а със задните отхвърляше изкопаната пръст. Работеше като съзнателно същество, което преследва определена цел…
Студеният чист въздух дразнеше ноздрите й. Флора бързаше. До разсъмване не й оставаше много време. Когато успя да промуши главата си, ловко промъкна след нея цялото си тяло. Уморена, тя клекна в средата на двора и се огледа. Всичко беше, както преди, но липсваше най-главното — нямаше го истинският стопанин… Каишката около врата я стягаше и миришеше на непознатия човек. Флора допря глава до земята и започна с предните си лапи да я изхлузва. С много усилия успя да я провлече над ушите си. Отърсила се от неприятния спомен, тя стоя още няколко мига в колебание, но в очите й вече просветваха зли пламъчета…