Флора бързо се обърна и с леки стъпки се приближи до зайчарника. Зайците я усетиха, затупаха с крака и започнаха да бягат насам-натам. Но Флора бързо захапа долната летва и със силно движение на главата я изкърти с мрежата. Бързо пъхна глава вътре и с дясната си лапа притегли към себе си едра зайкиня. Стисна я здраво със зъби за шията и се понесе нагоре към балкана.
Спря се пред бърлогата в подножието на върха и тихо изскимтя. Кутретата бързо изскочиха и се нахвърлиха върху плячката. Флора подозрително се огледа. Две неща я подразниха. Едно от малките липсваше, а с миризмата на заешката кръв се смесваше и друг, неприятен мирис, от който кожата й настръхна. Голямата нощна птица е запомнила мястото с лека плячка. И друг път, когато отсъствува, може да прилети. Флора потрепера — в снега още се усещаше мирисът на мазните криле. А в тази смес от миризми тя чувстваше остро и болезнено миризмата на своята кръв, изтекла от тялото на малкото й кутре. Но животът на дивите зверове е такъв, нещо загива, за да се запази животът на другите — по-силните и по-ловките. Изглежда, Флора схващаше инстинктивно този закон и бързо се помири със загубата. За да предупреди хищната птица, че се е върнала, тя вдигна глава и зави като истинска вълчица. Може би вятърът занесе този вой и долу към селото, където двама мъже се опитаха да затворят майката…
Кутретата отскочиха уплашено встрани и едно след друго бързо влязоха в бърлогата. Флора сведе глава, захапа тялото на зайкинята и влезе в дупката. Кутретата не се хвърлиха към плячката, а изплашено се притискаха в дъното на бърлогата. Кучката разкъса тялото на две. С тихо призивно ръмжене тя събра малките около плячката. След малко от едрото тяло на зайкинята не остана почти нищо. Гладът на малките засега е прогонен и те могат спокойно да поспят върху топлия корем на уморената си майка…
Флора дремеше и в главата й се въртеше споменът за голямата черна птица. Често виждаше такива птици по време на своите ловни разходки, случваше се да улови миризмата им по земята. Няколко пъти се бе опитала да се доближи до тях, но вдигаше такъв шум в снега, че птиците навреме я усещаха и отлитаха към клоните на дърветата.
Веднъж се случи да открие цяло ято на малка горска полянка. Приближи се внимателно и ги огледа. Между едрите птици се мотаеха по-дребни. От близката бука долетя при тях още една. Като по даден знак след нея прелетяха още няколко. Изпъната като стрела, Флора тихо пристъпи към тях. Те бяха разпънали шарените си опашки и с настръхнали пера, с отпуснати крила обикаляха в кръг. Кучката вече беше на един скок от тях, когато една от по-едрите птици я забеляза, плясна с криле и изкрещя. За миг ятото се вдигна във въздуха, а Флора направи един напразен скок след една от тях…
Разбира се, това не беше единствен случай на неуспех, много по-често се случваше да не улови нищо, отколкото веднага да донесе нещо за ядене на малките си…
Отпочинала след трудното денонощие, Флора тихо се надигна и излезе от бърлогата, малките останаха да спят, а тя се спусна към долината. Обиколи сухите подмоли, където обикновено се криеше дребен дивеч, но не откри нищо. Тръгна напосоки из гората, като избягваше да минава през снега. Не обичаше да оставя следи. От влажната земя бе набола млада, сочна трева.
Флора прескочи от другата страна на потока, съзнаваше, че вече е минало времето, когато по тези места лесно улавяше сърна или кошута. Може би затова, свела ниско глава, тя душеше за следи. Скоро някаква обещаваща миризма я накара да се спре. Почти напъха носа си в едва забележимата кървава следа, бързо разбра, че следата е от едър опасен дивеч. Тя избягваше да се среща из гората сама с глиганите. Само че сега положението е по-друго — миризмата на изтичащата кръв събуди в нея смътна надежда. Още веднъж подуши всичко наоколо, а след това се спусна по следата в едната посока, после в другата. Като откри къде миризмата на пролятата кръв е по-прясна, бързо се затича по следата на глигана. Слънцето още не беше залязло и Флора забеляза раненото животно.
Глиганът се бе отпуснал до полуизгнил пън и дишаше тежко, на пресекулки, с дълбоко гърлено хъркане. Кучката бавно се приближи, без да се страхува, че глиганът ще я усети. Спря се на разстояние два скока от него, приклекна и зачака. Глиганът я забеляза и с мъка се изправи. В очите му проблясна дива злоба, а в полуотворената му зурла червенееха острите зъби, изцапани с кръв. С животинския си инстинкт кучката схвана, че глиганът няма да издържи дълго, но за всеки случай тя се приготви да отскочи, ако събере сили за нападение. Нямаше никакво желание да влиза в излишна схватка. Дълго седя неподвижно, вперила поглед в отслабващия противник. Убедена, че вече е останал без сили, тя предпазливо направи една крачка, след малко втора, трета … И отново се спря.