Глиганът се разтрепера цял в желанието си да се изправи. От устата му потече гъста кръв и той захърка. Но Флора не скочи по него. Сметна, че е по-добре още малко да изчака. Сега е по-важно да пази своята жертва, затова легна по корем само на две крачки от глигана и изплези срещу него език.
Не измина много време и глиганът сякаш се пречупи. Той падна със зурлата напред, опита се да стане, но вече не успя.
Голямото кърваво слънце светна за последен път в очите на едрото животно. Флора се приближи още малко. Тя не обърна внимание на свраката, която кацна над тях и няколко пъти изграчи. Силното хъркане постепенно затихваше. Флора се надвеси над глигана, но той вече не я виждаше. Кучката разбра, че е дошъл нейният час.
Тя скочи с предните лапи върху тялото му и захапа здраво зад ухото. Разкъса кожата и жадно засмука топлата кръв. Вече не се страхуваше от глигана. Зъбите й се впиваха все по-дълбоко и главата на животното безпомощно се отпускаше встрани. Усетила края, Флора отскочи и разкъса хълбока му. Бързо измъкна големия черен дроб на животното и лакомо започна да яде. После откъсна голямо парче месо от бута, захапа го здраво й побърза да занесе храната на малките си.
С радостно скимтене кутретата наобиколиха майка си. Тя плесна месото сред тях. Седна на задните си лапи и доволна наблюдаваше как голямото парче бързо изчезва в ненаситните гърла.
След малко кучката се наведе и излезе навън. Малките понечиха да я последват, но Флора тихо изръмжа и те се скриха обратно в бърлогата. За тях беше още рано да отиват толкова далече, а тя трябваше да бърза, не може да ги изчаква и да ги пази от други хищници.
Ето че приближи до мястото, където остана да лежи трупът на глигана. Изненадано се огледа наоколо. Огромното тяло го нямаше. А миризмата се смесваше с миризмата на друго животно, още по-голямо и страшно за Флора. Въпреки това кучката тръгна по новата следа.
Не стана нужда дълго да тича, за да види пред себе си грамадната мечка, надвесена над тялото на глигана. Мечката също забеляза Флора, наостри уши, погледна я недоволно и изръмжа, без Да престава да яде. След дългия зимен сън грамадното животно бе изгладняло, а може би и то кърмеше малкото си.
Флора с тихо ръмжене наблюдаваше как едри парчета месо изчезват в гърлото на мечката. Отначало тя се преструваше, че не обръща внимание на кучката, но изведнъж остави месото и се спусна след Флора. Нямаше как — кучката избяга встрани. Но щом мечката се спря, тя застана на мястото си. Грамадното животно се върна обратно при костите на глигана и започна да ги очиства от месото, останало по тях. Флора реши, че вече няма какво да търси тук, изръмжа още веднъж срещу грамадния звяр и тръгна към скалите.
Последваха няколко слънчеви дни от ранната пролет, през които гладът стана неканен гостенин в бърлогата на Флора. Кучката все по-често се връщаше при скалите без плячка. Беше открила тялото на умряла кошута, все още незабелязана от мечката. По-нагоре към гребена на планината също лежеше в снега замръзналото тяло на едър елен, но Флора не забравяше наученото от добрия си стопанин — никога не се докосваше до подхвърлена или оставена от друг храна.
Тя не знаеше, че човекът я е научил на това, за да я предпази от отравяне, но навикът така дълбоко се бе врязал в паметта й, че не беше възможно да го промени и да започне да яде чужда плячка.
От време на време малките се опитваха да сучат от отслабналите й празни гърди, но кучката с остро ръмжене бързо ги прогонваше в дъното на бърлогата.
Топлите пролетни ветрове стопиха снега и още повече затрудняваха животното в търсенето на прехрана. Един следобед Флора се приближи до мястото, където преди време беше открила глухарите. Скри се в корените на поваленото дърво, около което тогава танцуваха едрите птици, и търпеливо зачака.
Дълго време нищо не подсказваше, че може да се повтори това, което беше видяла тогава. Една привечер от съседната бука прелетя и кацна наблизо едър глухар. Той затока гласно, кацнал на клона на поваленото дърво, и огледа полянката. Не открил нищо обезпокоително, отпусна гърлото си и над стихващата гора се разнесе чудният му глас. Чувствителният кучешки слух долови от гората друг подобен глас, но Флора предпочете да остане на мястото си.