Тя не знаеше какво точно очаква, но лежеше търпеливо в засада. Прекара така цяла нощ между корените на дървото, като на моменти задрямваше, но бързо отваряше широко очи. Наблюдаваше всичко наоколо и очакваше да се разсъмне. С тихо бухане отнякъде се обади бухал. Доволен от нощния лов, той се сбогуваше с пролетната нощ. В дола монотонно шумеше потокът, а наоколо бе тихо като в черква, Флора наостри уши и долови лек шум от буката, където снощи отлетя глухарят. Голямата птица протегна краката си, раздвижи се и започна да пощи перушината по гърдите си. След като завърши утринния си тоалет, тя тихо затока. Флора много пъти през пролетните дни беше чувала тези чудни гласове. Знаеше, че това клокочещо гърлено токуване излиза от човките на трудноуловимите големи птици, затова не им обръщаше особено внимание. Но сега, свита в корените на поваленото дърво, тя лежеше и беше убедена, че ще дочака своята плячка.
После долови някакво тихо щракане, а след него — трудно определимо гърлено бръмчене. След това настъпи напрегната тишина. Черната птица отново затока и затанцува по голия буков клон. Опънала шия напред, тя издаваше особен звук и подреждаше перата на опашката си в пъстра дъга. Подобен звук Флора беше чувала долу в равнината, когато хората косяха ароматната сочна трева…
Облачетата по небосвода розовееха. От теменуженосиньо небето ставаше все по-светлосиньо. На съседното дърво изневиделица долетя още една птица. След нея кацна цяло ято — всичките се подредиха една до друга на голия клон. Глухарят ги огледа поред и бавно отлетя в средата на полянката. Кацна на нисък пън и повтори онези чудни звуци, съпроводени с клокочещо в гърлото тока не.
Флора лежеше, затаила дъх и готова да скочи всеки момент. Женските последваха глухаря на полянката и започнаха да се разхождат около падналото дърво. Глухарят завърши своето славно изпълнение, отвори очи и ги огледа, сякаш искаше да разбере какво впечатление им е направил. Но женските продължаваха да кълват из сухата трева. Глухарят долетя при тях и подгони една. Флора я остави да премине край нея, но щом глухарят се приближи, скочи, улови го за шията и здраво го стисна.
Търпението й бе възнаградено. Без да обръща внимание на останалите птици, кучката се спусна нагоре към леговището в скалите. Но когато се приближи до бърлогата, тя изтръпна и изпусна мъртвата птица. Четирите кутрета бяха отвън и разкъсваха тялото на малка катеричка. Флора се приближи. Най-голямото кутре, което беше уловило катеричката, не позволяваше на другите да му я изтръгнат от устата. Като видя майка си, то затисна катеричката с лапа, седна на задните си лапи и вдигнало глава, нададе вой. Не, не приличаше много на вълчи вой, но в никакъв случай не можеше да се сметне за кучешки лай.
Очите на Флора се изпълниха с топлина. Тя помириса мъртвата катеричка, а след това подуши подред муцунките на четирите кутрета. Убеди се сама, че най-голямото е уловило катеричката. Спря се пред него, облиза му муцунката и се наведе над плячката. Хвана я с лапи и с рязко движение на главата разкъса животното на две половинки. Малките за няколко минути излапаха катеричката и обърнаха очи към птицата. Флора обаче не им позволи да я разкъсват пред входа на бърлогата. Внесе я вътре, най-напред яде тя и ги остави да довършат пиршеството…
Флора с четирите малки преживя пролетта в непрестанно търсене на храна. Колкото и да страдаше от глад, кучката никога не нападна овцете в планината, а не позволи и на малките си да задушат някое агне. Трудно е да се обясни защо се държеше така. Дали чувствуваше, че кучетата, които пазят стадата, са нейни деца или просто не искаше да пакости на човека, никой не можеше да разбере. За първи път овчарите не се оплакаха от вълци, но затова пък горските прекалено често намираха разкъсани сърни и кошути, а около тях вълчи следи. Не можеха да си обяснят откъде е дошла тази напаст. Отдавна вълците бяха изчезнали от тази част на планината. А за Флора вече никой не си спомняше. За повечето от тях и тя бе изчезнала заедно със стария Валах.
В края на пролетта кучешката глутница напусна бърлогата в подножието на Черни връх. Като се стопи снегът, около укритието останаха много оглозгани кости, натрупана пръст до самата скала и отвор, който се виждаше отдалече. Тук за тях не беше сигурно. По-добре се чувствуваха из гората. Настъпеше ли нощта, те залягаха в подмолите, в корените на повалени дървета и така прекарваха няколко часа в дрямка. Всяко от тях поотделно пазеше себе си и глутницата от изненада. Но за тях гората не криеше особени опасности. Само мечката бе по-силна, но и тя едва ли би нападнала цяла глутница.