Вече ловуваха заедно, като спазваха строг ред при преследването на дивеча и придвижването из гората. Най-отпред вървеше Флора, двете женски кучета я следваха по петите, а мъжките вървяха след тях, като най-едрото изоставаше малко и пазеше глутницата отзад.
Щом откриеха следа, те бързо се нареждаха във верига, обикаляха срещу вятъра и нападаха едновременно от всички страни. По този начин изненадваха успешно дългоухите бегачи, пък и яребиците в гнездата, и разни други птици. Попаднеше ли лисица в смъртоносния кръг, бързо я разкъсваха и нея. В своя район те не търпяха конкуренция.
Веднъж една стара лисица си позволи да се засели в скалите под Черни връх. Флора с кучетата си я дебна пет дни и нощи пред дупката и накрая отслабналата лисица попадна в лапите им. Те не позволяваха на други хищници да ловуват по тези места около върха, а и самите те избягваха да гонят дивеча около скалите.
Лятото бавно прегаряше. От малките кутрета израснаха едри сиви кучета, досущ като вълци. Гората бе пълна с аромата на зрели плодове. Малините по сечищата червенееха и ухаеха на мед. Дребните боровинки се подаваха изпод гъстия подраст от висока трева и малки храсти. Пчелите усърдно кацаха от цвят на цвят и вършеха своята полезна работа. Слънчевите лъчи проникваха до пъстрия килим от треви и цветя и прорязваха по него светли пътеки. Дърветата стояха величествени като олтарни свещи и леко поклащаха клоните си под напора на тихия вечерен ветрец. Рядко по тези места стъпваше човек. Само животните оставяха сред тревите своите отпечатъци и младите хищници се учеха да ги разчитат…
Когато вече изглеждаше, че в планината не може да бъде по-красиво, дните започнаха да намаляват, а далечните върхове се забулваха в тънките воали на ранните есенни мъгли. Високопланинските пасища, осеяни с квадратите на кошарите, пъстрееха като небрежно зашити кръпки по зеления килим. Тревите бавно съхнеха. В планината задухаха силни ветрове и по небето се носеха сиви парцаливи облаци.
Ако лятна буря изненадваше глутницата на открито, кучетата-вълчета вече не трепереха от страх. Подслоняваха се някъде на сухо място и изчакваха светкавиците да се изгубят в тъмната гора и дъждовните капки да спрат.
След буря ловуването винаги беше по-леко. Миризмите се усещаха по-ясно, а дивечът не бе толкова плах. Но дните продължаваха да се скъсяват, а утрините изпълваха долините с гъста мъгла. Един ден небосводът потъмня от гъсти сиви облаци. Заваля дребен дъжд и не престана цяла неделя. Времето бе влажно, дивечът се изпокри, дните бяха неподходящи за ловуване. Кучетата-вълци се омърлушиха, подвиха дългите си мокри опашки и често поглеждаха потъмнелия небосвод.
Когато престана да вали и слънцето показа усмихнатото си лице над планината, листата на дърветата започнаха да жълтеят. Под яворите се стелеха пъстри килими, а елените вървяха по тях с високо вдигнати глави. Орешарките летяха нагоре-надолу из гората и, като намереха нещо, вдигаха врява до небесата. Над горските поляни все по-често се виеха гарвани и плавно размахваха криле.
Флора бързо повеждаше глутницата към някоя поляна и отдалече долавяше рева на биещите се елени. Но често се случваше ревът да бъде заглушен от страхотен гръм, който слагаше край на двубоя.
Отначало кучката се обърка. Спомняше си рева на елените от времето, когато лягаше в будката до малката дървена къщичка. Неведнъж бе стояла до стопанина си, когато той вдигаше голям волски рог и ревеше досущ като елен. Флора добре помнеше как не един елен идваше под укритието им, вдигаше глава с огромни рога и ревеше в отговор. Кучката никога не беше се страхувала от Този рев, от нея се научиха да не се страхуват и кучетата-вълци. Спомняше си Флора как стопанинът й вдигаше пушката, от нея излизаше същият гърмеж, какъвто чуваше и сега, а тя литваше след изстрела да търси тялото на елена. Винаги намираше животното, паднало на земята, около него — миризма на топла кръв, а в очите му — последни проблясъци на живота. Тогава тя клякаше на задните си крака, вдигаше глава и призивно виеше. Стопанинът й бързо идваше при нея, погалваше я по врата и тихо я хвалеше. Но това време отдавна е отминало, само че Флора не умееше да различава времената и беше малко объркана. Все й се струваше, че след гърмежа ще дойде при нея стопанинът и ще я погали по гърба…
Веднъж глутницата обкръжи стадо елени. Тогава се случи нещо, което Флора никога не бе виждала. Животните се скупчиха със задниците към скалите, зад тях стояха кошутите и малките елени. А едрите животни заплашително сведоха рога срещу глутницата. Флора се опита да пробие оградата и да отдели от стадото младо еленче, но един елен й пресече пътя и силният удар я събори встрани. Докато се вдигне, животното скочи върху нея с предните си копита и Флора едва се отърва.