Глутницата отстъпи пред общите усилия на едрите животни. За щастие след малко откриха следа от сръндак. Спуснаха се да го преследват. Сръндакът бягаше насам-натам из гората и с това губеше време. Отчаян, той прескочи потока и се спусна надолу из сечището. Имаше малка надежда да се скрие в гъстите храсти, но, преди да изчезне в тях, уморен се спря и огледа глутницата. Страхът му даде нови сили и отново се спусна да бяга. Глутницата го виждаше и тичаше след него без заобикаляне. Умореното животно все по-често се спираше, хълбоците му се издуваха като ковашки мехове. В един такъв момент Флора го задмина и свърна вдясно, останалите кучета-вълци се разделиха във верига и бързо животното бе затворено в смъртоносен обръч.
Като забеляза, че е обграден, сръндакът направи завой и се спусна към единственото място, където не се виждаше неприятел. Само че там го очакваше скрита зад дебело дърво Флора. В най-подходящия момент кучката скочи върху него и заби острите си зъби в шията му. Скоро от животното останаха само едрите кости, оглозганата глава и парчета кожа.
Една есенна привечер елените ревяха много силно по планинските поляни. Изведнъж от дола се чу гръм. Флора си спомни за своя стопанин. За миг много случки прелетяха в подсъзнанието на животното. И докато ехото от изстрела заглъхне над долината, кучката поведе глутницата. След малко те откриха следата. Флора се спусна нагоре, после надолу по стъпките на елена, определи посоката на бягството и поведе кучетата-вълци нагоре към билото. Бързо догониха раненото животно. Преди да го доближат, то само падна сред младата смърчова горичка. В корема му зееше голяма рана. От топлата кръв се вдигаше бяла пара.
Глутницата се спря пред едрото тяло. Флора бързо прецени силите на двете страни. Миг след това тя скочи върху животното и захапа дебелата му шия. Еленът се опита да надигне глава, но Флора успя да захапе артерията му. Едрия елен ритна няколко пъти с крака и бавно се отпусна сред локва кръв.
Кучетата стояха, готови да се хвърлят върху тялото на животното. Но с Флора се случи нещо, неразбираемо за младите кучета-вълци. Кучката отново изпадна в плен на навика и на спомените от миналото. Може би стопанинът й след малко ще дойде и ще я погали по гърба. Не, не бива да позволи младите да разкъсват тялото. Стопанинът винаги разделяше плячката пръв. Такива мисли минаха през ума на вярното куче… А навикът от миналото бе станал втора природа…
Кучетата-вълци не закъсняха да се хвърлят върху тялото на елена, но майката остро изръмжа и ги прогони към края на младата смърчова гора. След това се върна при изстиващото тяло, седна на задните си лапи, вдигна глава и от гърлото и се разнесе вой, смразяващ кръвта на всичко живо. Всичко се спотайва в леговището си. Само едно същество не се страхува от вълчия вой, а това е човекът…
Този човек с пушка в ръка също върви по следата на елена и чува вълчия вой. Той бърза и след малко вижда своя елен, а до него — вълк. Бързо се прицелва, но ръката малко трепва преди да стреля, човекът се замисля защо вълкът не къса месото на елена, а стои до него и вие. После въпреки всичко натиска спусъка.
Тишината на гората отново е накъсана от ехото на изстрела. Флора подскача, но късно. Тя чувствува в гърдите си изгаряща болка. Пада за миг на земята и това може би я спасява от втория куршум, който минава над нея. С последни сили кучката избягва в малинака, където я очакват четирите кучета-вълци.
Ранената кучка повежда глутницата далече от човека. Но бързо силите й намаляват, тя се спира и поляга на земята. Младите кучета-вълци се скупчват около нея и тихо скимтят. Флора облизва раната си в долната част на гръдния кош и несигурно се изправя на крака. Но вече не тръгва първа, а най-едрото куче-вълк повежда глутницата. Неговото място се заема от брат му, а майката е в средата, между двете женски. Някак негласно се разбраха, че сега не бива да бягат нагоре към върха, а надолу, към потока. Бързо потънаха в най-гъстата част на дола. Ранената кучка легна в меката влажна кал, за да охлади изгарящата болка от дълбоката рана.
Нощта в дълбокия усоен дол е тъмна. Тук приглушено се чува ревът на елените. Животните сякаш си предават къси съобщения за случилото се на високата поляна или просто съобщаваха едно на друго, че са живи и здрави, а утре, щом притъмнее, отново ще се срещнат по своите поляни. Отнякъде с тъжен глас се обади бухал. Звездите несигурно блещукат между клоните на дърветата. Луната изплува бавно и тържествено по своя път сред примигващите звезди. Студената й светлина посребри листата на дърветата. А Флора продължаваше да лежи в рядката кал, близо до потока.