Едит Парджетър
Вълче биле
ГЛАВА ПЪРВА
Нея заран в началото на месец декембри 1138 година брат Кадфел пристигна на дневния сбор на монашеския орден с ведър и спокоен дух, готов да изтърпи дори монотонното и досадно четене на брат Франсис, както и многословните излияния на брат Бенедикт, сакристана (Свещеник иконом, пазител на светите одежди и утвари — бел. прев.), върху Моисеевия закон. Хората са непостоянни, склонни да правят грешки и в отношението към тях е нужна много търпимост. А годината, тъй бурна в началните месеци, разтърсвана от обсади, кланета и разкол, обещаваше да завърши мирно и в относително охолство. Битките в междуособицата, противопоставила крал Стивън (Крал на Англия в периода 1135–1154 г., неправомерно завзел трона след смъртта на Хенри I, пренебрегвайки клетвата си към починалия монарх и правата на дъщеря му Матилда, известна и под името императрица Мод, която повежда гражданска война срещу него, завършила през 1153 г. с коронясването на сина й Хенри, останал в историята като Хенри II — бел. прев.) и императрица Мод, отново се водеха в земите по югоизточната граница, позволявайки на Шрусбъри боязливо да се възстанови от подкрепата си за по-слабата страна и кървавата жертва, платена за избора. И въпреки всички пречки за добрите стопани след едно прекрасно иначе лято богатият урожай бе прибран, хамбарите пращяха от зърно, водениците мелеха денонощно, овцете и гобедата се угояваха по все още зелените и тучни пасища. Времето беше удивително меко за сезона и само ранните утрини загатваха за декемврийския мраз. Никой не страдаше нито от студ, нито от глад. Не можеше дълго да продължи така, но всеки ден бе дар Божи.
И в собственото му малко кралство урожаят бе богат и изобилен. По стрехите на сушилнята в градината висяха ленени чувалчета с билки, делвите с наложени вина се пъчеха самодоволно в тумбести редици. Рафтовете се гънеха под стъкленици и гърненца с всевъзможни лекове за какви ли не зимни болежки — от хрема до схванати стави и хъхрещи гърди. Светът сега изглеждаше по-приветлив, отколкото през пролетта, а добър ли е краят, значи нещата не отиват на много зле.
И тъй, изпълнен с ведро спокойствие, брат Кадфел се упъти към своето място в сборната зала, настани се удобно в сумрака зад една от колоните в дъното и започна да наблюдава със сънена благосклонност братята, които пристигаха и заемаха местата си: игумен Херибърт, старец с благородна осанка и тревожно изражение, който много се измъчи, горкият, през тази смутна година, чийто край наближаваше; приор Робърт Пенант, върлинест и аристократичен, с лице от слонова кост, коса и вежди от сребро, винаги изпъчен и достолепен, сякаш вече крепеше на главата си митрата, за която копнееше. Не беше нито възрастен, нито грохнал, а, точно обратно, недосегаем за старостта петдесет и една годишен жилав мъж и въпреки това съумяваше от глава до пети да изглежда като патриарх, пречистен от свят живот; преди десет години изглеждаше почти същият и едва ли щеше да се промени особено през следващите двайсет. По петите вярно го следваще брат Джером, неговият писар, отразявайки задоволството или недоволството му подобно малко криво огледало. След тях пристигнаха всички останали — субприорът, сакристанът, хоспиталиерът (Монах от католически орден, натоварен с грижата за болните и нуждаещите се — бел. прев.), алмонерът (Монах, отговарящ за разпределянето на даренията — бел. прев.), енфермериенът (Монах, завеждащ лечебницата в манастир или приют — бел. прев.), кустосът (Монах надзирател — бел. прев.) на олтара на Света Богородица, икономът на манастира, преценторът (Отговорник за музиката в катедрала, водач на хора — бел. прев.) и наставникът на послушниците. Те благопристойно заеха местата си, готови да поемат обичайните дела на един най-обикновен ден.
Младият брат Франсис, страдащ от хрема и оскъден латински, с доста труд изчете списъка на всички светци и мъченици, които трябваше да бъдат упоменати в молитва през идните дни, и поизмъчи присъстващите с похвално слово за делата на Божия угодник свети Андрей, апостола, чийто ден наскоро бе отминал. Брат Бенедикт, сакристанът, се помъчи да представи за напълно справедливо искането си като отговорник по поддържането на църквата и манастирските земи именно той да разполага със сумата, набирана от волните пожертвувания на енориашите, за да осигурява свещи за параклиса на Богородица, което понастоящем влизаше в задълженията на брат Морис. Преценторът благодари за новата музика към санктуса (Последната част от въведението в католическата литургия, която започва с дутите „Санктус, санктус, санктус“ — бел. прев.), дар от учителя на тукашния компонист, но съдейки по съмнителния ентусиазъм, с който той приветстваше тази щедрост, брат Кадфел заключи, че очевидно нямаше особено високо мнение за нейните достойнства и че тя едва ли щеше да звучи твърде често. Брат Пол, наставник на послушниците, имаше оплакване срещу един от хранениците си, подозиран във вятърничавост, надхвърляща границата на допустимото за младостта и неопитността. Младежът бил чут да пее в галерията около клостера, когато трябвало да бъде зает с преписването на една молитва от свети Августин. Песента била светска, от скандален характер и претендирала да е елегията на някакъв пленен от сарацините християнски поклонник, който се тешал, притискайки до гърдите си женската риза, която му дала на раздяла скъпа на сърцето му жена.