— По естеството на признаците — отвърна Кадфел. — Починалият е почувствал изтръпване и парене на устните, устата и гърлото. По-късно те са се вдървили, поради което вече не е можел да преглъща и дишането му се е затруднило. Последваха парализа на цялото тяло и отслабване на сърдечния пулс. Очите бяха изцъклени. Преди време съм наблюдавал същото, а тогава разбрах какво бе погълнал нещастникът, защото продължаваше да стиска шишето. Може би си спомняте, случи се преди няколко години. Един пиян колар по време на панаира се бе вмъкнал в сушилнята ми и решил, че си е намерил силна напитка. Тогава успях да го спася, защото, пристигнах веднага след като бе изпил отровата. Сега същите признаци са налице и аз зная от какво са причинени. Мога да определя по миризмата на устните му и по остатъците от яденето, което е погълнал на обяд — блюдото, което бие сте му изпратили.
Дори и приор Робърт да бе пребледнял при мисълта за това, какво можеше да се крие зад тези думи, промяната остана недоловима, защото лицето му винаги изглеждаше с цвят на слонова кост. В интерес на истината не беше страхливец и попита направо:
— Каква е тази отрова, щом си толкова сигурен в преценката си?
— Едно масло, което приготвям за разтриване на болни стави. И може да е взето или от запаса, който държа в сушилнята, или само от още едно място, където давам от него, от нашата лечебница. Отровата е от вълче биле, известно още като самакитка. От корените му става чудесен обезболяващ мехлем, но ако се приеме вътрешно, е изключително отровно.
— Щом ти знаеш да приготвяш лекове от това растение — изрече приор Робърт с леден глас, — едва ли си единствен. Значи не е задължително отровата непременно да е дошла от манастирските запаси.
— Съмнявам се — продължи да упорства Кадфел, — тъй като познавам достатъчно добре миризмата на моя лек, а тук усещам точно синапа и дебелеца, които добавям към вълчето биле. Виждал съм как действа, и смятам, че признаците са налице. За мен няма никакво съмнение, ще го кажа и на наместника.
— Добре е — каза Робърт със същия леден тон — човек да познава творението си. В такъв случай ти можеш да останеш тук и да разкажеш на негова светлост Прескот или на пратениците му каква е според теб истината. Но първо аз ще поговоря с тях, сега нося отговорност за спокойствието и реда в нашата обител. После ще ги изпратя тук. Когато получат удовлетворение, че са събрали всички възможни факти, прати да кажат на нашия брат енфермериена. Той ще се погрижи тялото да бъде приведено в пристоен вид и пренесено в параклиса. Госпожо — произнесе той тихо и с доста по-различен тон, обръщайки се към вдовицата, — не бива да се безпокоите, че случилото се по някакъв начин ще повлияе на пребиваването ви тук. Няма да добавяме неудобства към злочестината, която ви сполетя. Поднасям ви най-искрените си съболезнования. Ако имате нужда от нещо, изпратете слугата си при мен.
После се обърна към брат Едмънд, който крачеше напред-назад с печално изражение:
— Ела с мен! Искам да видя къде се съхраняват тези лекарства и доколко са достъпни за неупълномощени лица. Брат Кадфел ще остане тук.
След което си тръгна пак така величаво, както бе пристигнал. И със същата бърза крачка, тъй че енфермериенът отново трябваше да подтичва след него. Кадфел го проследи с поглед. Той разбираше поведението на приора. Случилото се наистина бе пагубно за Робърт, току-що заел високото си положение, и той щеше да направи всичко възможно, за да потули истината, като представи случая за злощастна, ала съвсем нормална смърт, настъпила вследствие на внезапно неразположение. Като се имаше предвид несключеното споразумение, дори и да успееше, приорът пак щеше да си има достатъчно затруднения. Ала щеше да направи всичко възможно, за да премахне скандалното подозрение за убийство, или ако се стигнеше дотам, щеше да се погрижи престъплението да се превърне в неразрешима загадка, като се припише на неизвестен злодей, дошъл отвън. Кадфел не го винеше, ала творението на собствените му ръце, създадено, за да успокоява болката, бе използвано, за да отнеме човешки живот, и това не можеше да се отмине току-тъй.
Монахът се обърна с въздишка към опечалените и срещна тъмния блестящ поглед на вдовицата, сега незамъглен от сълзи. Очите й, приковани в него, сияеха така многозначително, че за миг сякаш бяха смъкнали бремето на двайсет години и много грижи от плещите й. Вече бе доловил, че колкото и да беше потресена, не бе съкрушена от загубата, но това беше друг въпрос. Господарката на осиротелия дом се бе превърнала в седемнайсетгодишната Рихилдис, която бе оставил зад гърба си. Бледа руменина обля страните й, устните й трепнаха в колеблиба сянка от усмивка. Гледаше го тъй, сякаш двамата споделяха някакво знание, недостъпно за всички останали, и само присъствието на други хора в стаята не й позволяваше да проговори.