Истината му се разкри само след миг недоумение и силно го смути. Точно сега едва ли можеше да се случи нещо по-ненавременно. На тръгване приор Робърт го бе назовал по име — а неговото рядко се срещаше по тези краища — и бе разкрил истината на жената, която може би вече бе започнала да се чуди над избледнелите в съзнанието й нотки на гласа и движенията на тялото, мъчейки се да си припомни човека, комуто са принадлежали.
Оттук насетне неговата безпристрастност и непредубеденост щяха да бъдат поставени на изпитание. Рихилдис не само го бе познала, тя му пращаше настойчиви мълчаливи знаци на благодарност, доверие и непоклатима увереност, че може да разчита на подкрепата му — и то в степен, за която той не смееше и да помисли.
ГЛАВА ТРЕТА
Седалището на Гилбърт Прескот, наместник на Шрусбъри, откак през лятото градът бе паднал в ръцете на крал Стивън, се намираше в шрусбърийската крепост, превърната в твърдина на краля, и сега оттам управляваше усмирените вече поданици. Ако заместникът му беше в града, когато се получи съобщението на приор Робърт, Прескот вероятно щеше да изпрати него в манастира. Това щеше да бъде голямо облекчение за Кадфел, който имаше доверие в проницателността на Хю Берингар. Ала младият мъж бе далеч, в собственото си имение, така че в къщата до воденичния яз пристигна един сержант, съпроводен от двама войници с тежко въоръжение.
Сержантът бе едър брадат мъж с плътен глас, ползваше се с пълното доверие на наместника, разполагаше с необходимите пълномощия и с готовност и авторитет действаше от негово име. Когато влезе в къщата, той се обърна към Кадфел като представител на манастира, откъдето бе дошло съобщението, и монахът му разказа как се бяха развили събитията от мига, в който бе повикан. Сержантът вече бе говорил с приор Робърт и той, естествено, му бе съобщил, че подозрителното ястие е било пратено от собствената му магерница по негово лично нареждане.
— И сте напълно сигурен, че става въпрос за отрова? Била е точно в това блюдо, а не в някое друго?
— Да — отвърна Кадфел, — мога да се закълна в това. Следите са оскъдни, ала дори една съвсем малка капка от соса върху устните предизвиква след малко парене и изтръпване. Лично го изпитах. Няма никакво съмнение.
— Ала приор Робърт, който е изял остатъка от птицата, слаба Богу, е жив и здрав. Значи отровата е сложена в яденето някъде по пътя между магерницата на игумена и тази маса. Разстоянието не е голямо и се изминава бързо. Ти ли, млади човече, носиш ястията от кухнята до тази къща? И днес стори същото, така ли? Спира ли някъде по пътя, разговаря ли с някого? Оставя ли някъде подноса?
— Не съм — веднага отвърна Елфрик. — Ако се забавя или храната е изстинала, ми искат обяснения. Изпълнявам задълженията си съвсем точно. Днес също.
— А тук? Какво направи с подноса, когато пристигна?
— Даде го на мен — намеси се Олдит тъй бързо и решително, че Кадфел отново я погледна с интерес. — Остави го на пейката до мангала и аз сложих купата на скарата, за да е топла, докато поднесем основното ястие на господаря и господарката. Каза ми, че приорът я пращал като дар за господаря Бонел. След като им отнесох всичко, и ние седнахме в кухнята да хапнем.
— И никой ли не забеляза нещо нередно в яребицата? Нещо в мириса, във вида й?
— Беше богато залята със сос и ухаеше хубаво. Не, нищо й нямаше. Господарят я изяде, без да почувства нищо особено, и чак по-късно устата му започна да изтръпва и да гори.
— И мирисът, и вкусът на отровата — потвърди Кадфел в отговор на беглия поглед, който му отправи сержантът — могат да бъдат добре прикрити в подобен сос. Смъртоносното количество не е толкова голямо.
— А ти?… — обърна се към Майриг сержантът. — И ти ли беше тук? От домакинството ли си?
— Вече не — веднага отвърна той. — Бях от имението на господаря Бонел, но сега работя при майстора дърводелец Мартин Белкот в града. Днес дойдох в манастира, за да навестя един мой стар вуйчо в лечебницата, както ще ви каже и братът енфермериен. И понеже бях наблизо, реших да намина и тук. Влязох в кухнята точно когато Олдит и Елфрик се готвеха да хапнат, та поканиха и мен. Ядох с тях.
— Имаше достатъчно — каза Олдит. — Братът магер не се скъпи.
— Значи вие тримата обядвахте тук заедно. И от време на време разбърквахте яденето в купата? А тук се хранеха… — сержантът прекрачи прага на вътрешната стая и за втори път огледа остатъците от обедната трапеза — господарят Бонел и господарката ви, естествено.