— Да, за пръв път — каза Рихилдис. — Тягостна среща, но Едуин дойде заради мен. Не защото се надяваше мъжът ми да промени решението си, а само за мое успокоение. Майриг от доста време се опитваше да го убеди да дойде и днес бе успял. Много съм му благодарна за това. Само че съпругът ми не посрещна добре момчето. Подиграваше му се, че е дошъл да спечели благоволението му и да си получи обратно обещаното имение… защото то наистина му бе обещано… Да, сдърпаха се! И двамата са сприхави и накрая си казаха тежки думи. Тогава Едуин побягна навън, а мъжът ми хвърли след него една чиния, парчетата й са там, до стената. Това е всичко, попитайте слугите ми. Попитайте и Майриг, и той видя всичко. Синът ми избяга, от къщата и навярно се е върнал в Шрусбъри, в дома на сестра си и нейното семейство, който сега чувства като свой дом.
— Чакайте да се разберем — каза сержантът спокойно. — Твърдите, че момчето е избягало през кухнята, така ли… където седяхте вие тримата? — начинът, по който обърна глава към Олдит и младите мъже, беше рязък и напрегнат, далеч не спокоен. — Значи е минал покрай вас и е напуснал къщата, без изобщо да се спира?
За момент тримата се поколебаха, като всеки крадешком хвърляше несигурни погледи към другите двама, а това беше грешка. Накрая Олдит отговори смирено от името на всички:
— Когато започнаха да си крещят и да хвърлят разни неща, тримата скочихме и се втурнахме в другата стая, за да се опитаме да успокоим господаря… или поне да…
— Да бъдат с мен и да ме утешат — намеси се Рихилдис.
— И останахте в стаята, след като момчето си отиде… — сержантът бе доволен, че е познал. Лицата им потвърдиха предположението му, макар и несъзнателно. — Така си и мислех. Иска се време, за да успокоиш много ядосан човек. Значи никой от вас не е видял дали младежът се е спрял в кухнята, никой от вас не би могъл да твърди, че той не се е забавил там известно време, за да подготви отмъщението си, сипвайки отровата в сготвената яребица. Тази сутрин е бил в лечебницата, при това за втори път. Нищо чудно да е знаел откъде да вземе това масло и как действа то. Може да е дошъл на този обяд, готов или за мир, или за война, но мир не е успял да постигне.
Рихилдис поклати енергично глава.
— Вие не го познавате! Той искаше преди всичко аз да съм спокойна. Освен това почти веднага Елфрик хукна след него, за да се опита да го върне. Тичал след него почти до моста, но не могъл да го настигне.
— Вярно е — потвърди Елфрик. — Изобщо не е имал време да се спира, сигурен съм. Тичах след него като хала и виках, но той дори не се обърна.
Сержантът гледаше недоверчиво.
— Колко време е необходимо, за да се изпразни малка стъкленица в непокрита гозба? Едно завъртане на лъжицата в соса! И кой би разбрал? А когато господарят ви най-сетне се е успокоил, дарът на приора без съмнение му е дошъл като балсам за нараненото самолюбие и той го е изял с удоволствие.
— Но откъде би могло момчето да знае — намеси се брат Кадфел предпазливо, — че блюдото, оставено в кухнята, е предназначено единствено за господаря Бонел? То едва ли би рискувало да причини зло на майка си.
Ала сержантът вече бе надушил твърде отблизо плячката си, за да се обезсърчи от подобен довод. Той изгледа Олдит така, че въпреки своята решителност девойката леко побледня.
— При една толкова особена семейна сбирка не ми се струва вероятно девойката, натоварена с поднасянето на ястията, да е пропуснала възможността да разведри с приятна вест господаря си! Когато влезе в стаята, не му ли съобщи за любезния жест на приора, не поласка ли самолюбието му и не му ли намекна за предстоящото удоволствие?
Тя сведе поглед и прегъна крайчеца на престилката си.
— Смятах, че това може да подобри настроението му — отвърна отчаяно.
Сержантът разполагаше с всичко, от което се нуждаеше — или поне така си мислеше, — за да залови убиеца незабавно. Той огледа за последен път бъркотията наоколо и каза:
— Е, мисля, че можете вече да разтребите. Видях каквото трябваше да видя. Братът енфермериен с готовност ще ви помогне да се погрижите за мъртвеца. Ако имам допълнителни въпроси, трябва да съм сигурен, че ше ви намеря тук.
— Че къде другаде да сме? — попита мрачно Рихилдис. — Какво възнамерявате да правите? Поне ще ме уведомите ли какво ше стане, ако… ако ви се наложи… — тя не можа да намери подходящите думи. Изпъна назад все още стегнатите си гъвкави рамене и каза с достойнство: — Синът ми няма нищо общо с това злодеяние и вие скоро ще го разберете. Та той е още дете, не е навършил петнайсет години!