— Дърводелската работилница на Мартин Белкот значи…
— Знам я — каза единият от войниците.
— Добре! Води ни там и ще видим какво има да ни каже тоя момък.
Те се обърнаха и тръгнаха уверено към вратата. Брат Кадфел намери за уместно да набразди поне с една вълничка гладката повърхност на тяхното самодоволство:
— Остава въпросът за съда, в който е пресипано това масло. Който и да го е откраднал, все едно дали от лечебницата, или от моята сушилня, трябва да е донесъл малко стъкло, в което го е бил налял. Майриг, ти видя ли нещо такова у Едуин тази сутрин? Дошли сте заедно от дъскорезницата. В джоб, кесия или кърпа дори едно мускалче не би останало незабележимо…
— Нищо такова не видях — отвърна решително Майриг.
— А освен това, макар и добре запушено, това масло лесно прониква навсякъде. Дори една-единствена капка да се е процедила или задържала по ръба, веднага оставя петно и характерен мирис. Внимателно оглеждайте облеклото на всеки, който може да има нещо общо с това престъпление.
— Нима ме учите как да си върша работата, отче? — попита сержантът със снизходителна усмивка.
— Споменавам определени особености, свързани с моята работа, които могат да ви бъдат от полза и да ви предпазят от заблуда — отвърна спокойно Кадфел.
— С ваше позволение — подхвърли сержантът през рамо на излизане от къщата — мисля, че първо ще заловим виновника. Пипнем ли го веднъж, съмнявам се, че ще имаме нужда от учените ви съвети.
И той продължи, следван от двамата войници, по късата пътечка към главния път, където бяха вързани конете.
Късно същия следобед сержантът и хората му стигнаха до работилницата на Мартин Белкот, която се намираше на улица „Уайл“. Майсторът — едър хубав мъж на около четирийсет години — вдигна поглед от работата си и жизнерадостно, без всякаква изненада или тревога ги запита по каква работа са дошли. Веднъж-дваж бе изпълнявал поръчки за гарнизона на Прескот, затова появата на хората на наместника в дъскорезницата му изобщо не го смути. Хубава жена с кестенява коса, очевидно съпругата му, надникна любопитно през вратата откъм къщата. За да разгледат новодошлите, оттам открито и без страх едно по едно изскочиха и три дечица: сериозно момиче на единайсетина години, истинска малка стопанка, строга и благопристойна, дребно набито момченце на около осем и една приказна фея на не повече от четири годинки с дървена кукла под мишница. Вратата на къщата остана отворена, а сержантът заговори гръмко и властно:
— При вас живее един чирак на име Едуин. Той ми трябва.
— Да, тук живее — също така гръмогласно отвърна Мартин, като се изправи и избърса ръце от лепкавия лак. — Едуин Гърни, по-малкият брат на съпругата ми. Ама сега го няма. Отиде да види майка си в къщата й във Форгейт. Трябваше вече да се е прибрал, но вероятно тя го е задържала. Каква работа имате с него?
Все още бе съвсем спокоен, все още не знаеше нищо.
— Напуснал е къщата на майка си преди повече от два часа — каза сухо сержантът. — Оттам идваме. Не искаме да те обидим, приятелю, ти казваш, че не е тук, но мое задължение е да проверя. Ще ни позволиш ли да обходим къщата и двора?
Спокойствието на Мартин се изпари буквално за миг. Той свъси мрачно вежди. Съпругата му, чиято коса имаше цвят на букова кора, отново се показа на вратата в дъното, а хубавото й благо лице внезапно стана хладно и враждебно, в тъмните й очи се мярна напрежение. Малкото дете произнесе строго, с гласа на естествената справедливост, противостояща на закона: „Лош човек!“, и никой не го смъмри.
— Щом казвам, че го няма тук — заяви Мартин с безизразен глас, — бъдете сигурен, че е истина. Но можете и да проверите. В къщата, работилницата и двора не се крие никой. А сега ми кажете вие какво криете? Това момче е мой роднина по линия на жена ми, а и чиракува при мен по своя воля. Еднакво ми е скъп и като зет, и като помощник. Защо го търсите?
— В къщата на Форгейт, където е бил тази сутрин — натърти сержантът, — господарят Жербаз Бонел, пастрокът му, който му бил обещал да му остави в наследство имението Молили, а сетне променил решението си, лежи отровен в спалнята си. Търся този момък Едуин, защото е заподозрян в убийството му. Това достатъчно ли е?
За най-големия син в това щастливо до този миг семейство последните думи бяха повече от достатъчни. Досега той бе подслушвал от съседната стая и чу ужасните, необясними новини. Значи служителите на закона бяха по петите на Едуин, а той отдавна трябваше да се е върнал, все едно как бе минало посещението в дома на неговата майка! Едуай бе започнал да се безпокои и докато родителите му не се съмняваха, че всичко е наред, момчето подозираше, че става нещо лошо. И преди сержантът и войниците да тръгнат из къщата, той се измъкна през задния прозорец, изкачи се по камарата трупи в двора и прескочи стената с пъргавината на катерица. После с леки безшумни стъпки хукна към склона, който се спускаше надолу към реката, мина през една от тесните странични врати в крепостната стена, отворени сега, когато за града отново бяха настъпили мирни времена, и излезе на стръмния бряг недалеч от манастирското лозе. Някои от търговците и занаятчиите в града, които се нуждаеха от просторни складове, бяха оградили парцели тук, за да съхраняват стоката си. Сред постройките беше и бараката на Мартин Белкот, в която той сушеше дървения материал. Това бе отдавнашно тяхно скривалище. В него момчетата намираха убежище, когато се случеше единият или пък и двамата да си докарат неприятности. Тук трябваше да дойде Едуин, ако… о, не, не ако бе убил, това беше глупост!… но ако се бе почувствал отритнат и оскърбен, ако бе силно огорчен или освирепял от ярост. Ярост, достатъчна, за да убие, но той не би го направил. Не беше такъв.