— Мога да ти обещая — отвърна Кадфел, след като известно време мисли съсредоточено, — че ще сторя всичко, което е по силите ми, за да открия убиеца на съпруга ти. Длъжен съм да го направя все едно кой е. Това ще те удовлетвори ли?
— Да! — отвърна тя. — Аз зная, че Едуин е невинен. Ти все още не си сигурен в това, но сам ще се увериш!
— Добро момиче! — възкликна сърдечно Кадфел. — Ето такава те помня открай време. И дори сега, преди да съм научил онова, което ти вече знаеш, мога да ти обещая още нещо. Ще помогна на сина ти, доколкото мога, независимо дали е виновен, или не, но без да крия истината. Това стига ли?
Тя само кимна. Внезапно на лицето й се изписа мъка — не само от преживяванията през този ужасен ден, а и от много други преди него.
— Имам чувството — каза нежно Кадфел, — че търде много си се откъснала от собствените си корени, като си се омъжила за собственик на имение.
— Така е! — промълви тя, сълзите най-накрая бликнаха и тя се разрида съкрушена на рамото му.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Брат Денис, хоспиталиерът, който научаваше всички новини от пътниците, отсядащи в крилото за гости, донесе на път за вечерня, че историята за смъртта на Бонел и за издирването на доведения му син е плъзнала из цял Шрусбъри и че сержантът на наместника е ударил на камък в дърводелската работилница на Мартин Белкот. Обърнали наопаки къщата и двора на майстора, но от момчето нямало следа. Сержантът пратил глашатай из улиците на града, за да огласи името на младия престъпник. Но този път по всяка вероятност глашатаят напразно си дерял гърлото. Един хлапак, ненавършил петнайсет години, познат на повечето хора в града… е, буйничък наистина, но… не, никой нямало да жертва съня си, за да хукне да го гони.
И Кадфел като наместника смяташе, че най-важното сега бе да се намери момчето. Майките са пристрастни, особено към единствените си синове, заченати късно, когато всяка надежда за мъжка рожба вече е изтляла. Преди да пристъпи към действие, Кадфел държеше да си поговори с момъка, да види, да чуе и да отсъди за себе си.
Рихилдис, поуспокоена, след като се наплака, му обясни как да намери работилницата и къщата на зет й. За щастие мястото се падаше в отсамния край на града. Първо покрай воденичния яз, след това по моста и през градските порти, които щяха да останат отворени до след вечерня, и две-три минути път нагоре по стръмната улица „Уайл“ — половин час отиване и връщане след вечеря. Щеше да се измъкне незабелязано, защото приор Робърт по това време обикновено се радваше на уединението си като новоназначен, макар и още невстъпил в длъжност игумен, оставяйки грижата за светските дела в светата обител на брат Ричард, който по принцип избягваше всякакво излишно усилие.
За вечеря имаше солена риба и боб, Кадфел не ги удостои с особено внимание и се измъкна от трапезарията, бързо прекоси големия двор и излезе през портата. Беше студено, но все още не мразовито. Нямаше сняг. За всеки случай бе увил с вълнени навои обутите си в сандали крака и бе спуснал ниско качулката си.
Странниците на градските порти го поздравиха бодро и с уважение, тъй като добре го познаваха. Монахът пое нагоре и надясно по „Уайл“, свърна още веднъж надясно и се озова посред открития двор под стрехите на къщата на Белкот. Похлопа на залостената врата. Последва доста продължителна тишина. Кадфел не очакваше друго и се въздържа да почука отново. Настойчивостта щеше да предизвика тревога.
Вратата се открехна предпазливо и пред Кадфел застана едно единайсетгодишно момиченце със сериозно лице. То стоеше с изпънати рамене и идеално изпълняваше ролята си на пазител на цялото разтревожено семейство, което напрягаше слух зад гърба му. Изглеждаше умно, добре гледано и уязвимо. Щом видя черното бенедиктинско расо, си пое дълбоко дъх и се усмихна.
— Праща ме господарката Бонел — каза Кадфел. — Искам да поговоря с баща ти, чедо, ако ме приеме. Сам съм, не се страхувай!
Тя отвори вратата с достойнството на стопанка и го пусна да влезе. Осемгодишният Томас и четиригодишната Дайота, естествено, най-безстрашните същества в този дом, изникнаха иззад роклята й и го зяпнаха с широко отворени очи. После от полуосветената вътрешност на къщата се появи и самият Мартин Белкот и притегли по-малките деца от двете си страни, положил закрилнически ръце на раменете им.