— И правилно. Виж какво, струва ми се, че си понастинал, тъй че по-добре отивай да си лягаш.
— Нищо подобно — възрази твърдо брат Марк. — Но ако ми намеквате, че има нещо, което е по-добре да не знам, наистина ще се напаря като разумен човек и после ще си легна.
— Човек не може да бъде обвинен за нещо, което не знае — миролюбиво приключи спора брат Кадфел.
— Не мога ли поне да помогна някак в блажено неведение? Когато ме изпратиха при вас в градината, ми казаха да изпълнявам всички ваши нареждания.
— Да — каза Кадфел. — Преди да си легнеш, можеш да ми намериш едно расо, горе-долу твоя размер, и незабелязано да го пъхнеш под леглото в килията. Може и да не потрябва, но…
— Достатъчно! — прекъсна го весело брат Марк, без да задава повече въпроси, което обаче не означаваше, че умът му не работи трескаво. — Ще ви трябва ли и ножица за тонзурата?
— Ставаш възмутително дързък — отбеляза Кадфел, ала по-скоро с одобрение, отколкото с негодувание. — Не, ще разчитаме на качулката и на мразовитото утро. Отивай, момче, отивай да се напариш и се пъхай в постелята.
За приготвянето на сиропа, който се вареше от сушени билки и мед на слаб огън, трябваше да се напали мангалът, тъй че някой гост можеше да се постопли до зори в сушилнята. Без да бърза, Кадфел стри билките на прах и започна да разбърква течността в гърнето върху скарата на мангала. Не беше сигурен, че стръвта, която бе заложил, ще свърши работа, ала несъмнено младият Едуин Гърни се нуждаеше спешно от подкрепа, за да излезе от тресавището, в което бе затънал. Монахът дори не бе сигурен, че семейството на Белкот знае къде се намира той, ала подозираше, че единайсетгодишната Алис с нейната гордост на стопанка и целомъдрено мълчание, дори и да не се ползваше с доверието на брат си, бе доста наясно за неща, които той смяташе за свои тайни. Ако Рихилдис му бе казала истината, Едуин бе там, където бе и Едуай. Ако единият се окажеше в беда, другият щеше да бъде до него. Приятелството бе добродетел, която Кадфел искрено ценеше.
Нощният мрак навън застиваше, до сутринта щеше да стегне мраз. Само приглушеното къкрене и случайното прошумоляване на ръкавите му, докато бъркаше отварата, нарушаваха тишината. Тъкмо бе започнал да мисли, че рибата няма да клъвне — минаваше десет часа и мракът навън бе станал съвсем плътен, — когато долови, че мандалото се повдига бавно и предпазливо. Вратата се отвори буквално на косъм и оттам нахлу студен повей. Монахът не помръдваше. Стоеше, без да издава звук. Тревожното диво създание можеше лесно да се подплаши. След миг един тънък млад и предпазлив глас произнесе едва чуто отвън:
— Отец Кадфел?
— Тук съм — отвърна невъзмутимо брат Кадфел. — Влизай и добре дошъл.
— Сам ли сте? — прошепна гласът.
— Да. Влез и затвори вратата.
Момчето плахо се промъкна вътре и затвори след себе си. Кадфел забеляза обаче, че не пусна мандалото.
— Казаха ми… — не искаше да издаде откъде е научил, — казаха ми, че тази вечер сте говорили със сестра ми и зет ми и че ще бъдете тук. Имам нужда от помощ… Споменали сте, че знаете… майка ми от едно време. Вие сте онзи Кадфел, дето заминал на кръстоносен поход, за когото тя толкова ни е говорила… Кълна се, че нямам пръст в убийството на пастрока ми! Дори нямах представа какво е станало с него, докато не научих, че хората на наместника ме търсят за убийство. Вие сте казали, че сте добър приятел на майка ми и че тя може да разчита на вашата помощ, затова дойдох при вас. Към никой друг не мога да се обърна. Помогнете ми, моля ви!
— Ела, седни до огъня — каза спокойно Кадфел. — Поеми си дъх, отговори ми честно на един въпрос и тогава ще можем да говорим. Кажи ми истината, ти ли наръга Жерваз Бонел с ножа?
Момчето бе приседнало предпазливо в края на пейката и протегнеше ли ръка, Кадфел можеше да го докосне. Заревото открояваше строен жилав юноша, слаб, израсъл високо за годините си. Беше облечен в къса роба и панталони като момците на село, на гърба му висеше качулка. Имаше буйна, гъста къдрава коса. На червеникавата светлина изглеждаше ръждивокестенява, ала през деня сигурно беше по-светла, като дъбова дървесина. Лицето му все още бе с детски овал, но очертаващите се скули вече загатваха за бъдеща мъжественост. В момента половината от лицето му се заемаше от чифт огромни разширени очи, които се взираха непоколебимо в брат Кадфел.
— Никога не съм вдигал ръка срещу него — възпротиви се яростно и искрено момчето. — Той ме обиди пред ба… майка ми, в онзи миг го мразех, но не съм го ръгал с нож. Заклевам се!
И съвсем млад човек, стига да е достатъчно находчив и много изплашен, може да прояви коварство, за да се защити, ала Кадфел бе готов да се закълне, че тук нямаше измама. Момъкът наистина не знаеше от какво е загинал Бонел. Това нямаше как да е било съобщено на семейството му, нито пък огласено от глашатая по улиците, а убийство най-често означава бърз удар със стоманено острие в пристъп на ярост. Едуин беше приел тази вероятност, без ни най-малко да се усъмни.