— Добре! Сега ми разкажи какво точно се случи там. Аз те слушам много внимателно.
Момчето облиза устни и започна. Разказът му съвпадаше с думите на Рихилдис: Майриг го уговорил да отиде и да се сдобри с Бонел заради майка си. Да, чувствал се огорчен и ядосан, задето бил подло лишен от обещаното наследство, защото обичал Молили, разбирал се с тамошните хора и щял да направи всичко възможно, за да стопанисва имота добре и справедливо, ако станел негов. Но занаятът му се удавал, а гордостта не му позволявала да се стреми към нещо, което не може да има, или да достави удоволствие на човек, нарушил думата си. Само от грижа за майка си се съгласил да тръгне с Майриг.
— И отиде с него първо в лечебницата — подсказа му Кадфел, — за да видите стария му роднина Рийс.
За миг момчето като че ли се обърка. Тогава Кадфел се изправи, много спокойно и непринудено, и закрачи из сушилнята. Не се приближаваше видимо към леко открехнатата врата, ала с цялото си същество долавяше тънката ивица мрак и пронизващия студ зад нея.
— Да… те, аз…
— Ходил си там с него веднъж и по-рано, когато си му помогнал да занесе аналоя за параклиса на Света Богородица, нали?
Изражението на лицето му леко се проясни, ала челото му остана тревожно сбърчено.
— Да, то… носихме го заедно. Но какво общо има това?…
Както крачеше из сушилнята, Кадфел се бе приближи до вратата и посегна с ръка, сякаш за да я придърпа, но вместо това рязко я бутна навън, пресегна се с другата ръка и сграбчи кичур гъста къдрава коса. Отвън някой приглушено изпищя с оскърбление и ярост, но не помисли да бяга, а последва ръката на монаха в сушилнята. В известен смисъл това бе достолепно влизане: с изправена стойка, вирната брадичка и искрящ поглед, все едно ръката на Кадфел не опъваше, вероятно доста болезнено, къдриците му.
Беше строен, атлетичен младеж с обидено изражение, двойник на първия, само че вероятно малко по-смугъл и по-буен, защото бе по-изплашен и по-вбесен от страха си.
— Господарят Едуин Гърни? — попита спокойно Кадфел и пусна кичура гъста кестенява коса с почти ласкав жест. — Очаквах те.
Този път монахът затвори плътно вратата — навън вече нямаше кой да се ослушва, притаил дъх като преследвано животинче, озъртащо се в мрака за ловците.
— Е, след като вече си тук, седни до своя близнак… вуйчо ли беше, племенник ли, май няма да се науча да ви различавам… И се успокой! Тук е по-топло, отколкото навън, вие сте двама, а на мен току-що ми бе напомнено деликатно, че вече не съм толкова млад. Не възнамерявам да пратя за помощ, за да се разправя с вас, а и вие нямате нужда от помощ, за да се справите с мен. Защо да не сравним своите предположения за това, каква е истината, и да видим с какво разполагаме?
Второто момче също като първото беше без наметало и леко трепереше от студ. То с радост пристъпи към пейката до разжарения мангал, като потриваше премръзналите си ръце, и се настани покорно до своя приятел. Така както бяха седнали един до друг, ясно се забелязваха общите им черти, в които Кадфел смътно долавяше чертите на някогашната Рихилдис, но като цяло приликата не бе толкоба голяма, че да причини объркване, когато момчетата бяха заедно. Поотделно обаче човек можеше и да ги обърка.
— Така си и мислех — отбеляза Кадфел, — пред мен Едуай се представи за Едуин, за да не падне той в евентуален капан и да не се разкрива, докато не се увери, че нямам намерение да го заловя и да го предам в ръцете на наместника. При това беше се подготвил доста добре…
— И въпреки това изпорти работата — отбеляза Едуин снизходително, с нескрита насмешка.
— Не съм! — отвърна разгорещено Едуай. — Ти ми разказа историята само наполовина. Какво трябваше да отговоря, когато брат Кадфел ме попита за ходенето до лечебницата тази сутрин? Нищо не ми каза за това.
— А защо трябваше да ти казвам? Изобщо не се сетих, пък и какво значение има? А ти наистина изпорти работата. Чух те как тръгна да казваш „баба“ вместо „мама“ и „те“ вместо „ние“. Чу те и брат Кадфел, иначе как според теб разбра, че подслушвам отвън?
— Ами, той чу теб! Как само пуфтеше като грохнал старец… и трепереше — не му остана длъжен Едуай.
В тази размяна на реплики нямаше злоба, това си бяха обичайните любезности между двете момчета, които щяха до смърт да се бранят един друг, ако се появеше заплаха. Никаква злоба нямаше и в добре премерения болезнен удар, който Едуин нанесе на своя племенник в мускула точно под рамото. Едуай пък го сграбчи, завъртя го и като се възползва от по-нестабилното му положение в момента, го просна на земята. Кадфел пипна двамата за вратовете и ги тръшна на пейката, този път по-далеч един от друг. Направи това по-скоро за да спаси своя къкрещ сироп, отколкото от раздразнение.