Кратката схватка ги бе сгорещила и бе прогонила страха им като с вълшебна пръчица; двамата се усмихваха невинно и само бузите им бяха леко поруменели.
— Няма ли да мирувате поне за минутка и да ме оставите да ви разгледам? Ти, Едуин, си вуйчото и си по-малкият… да, сега виждам разликата. Ти си по-смугъл, малко по-набит си и очите ти, мисля, са кафяви. А на Едуай са…
— Пъстри — намеси се услужливо Едуин.
— А ти имаш белег пред ухото си, близо до скулата. Малък блед полумесец.
— Преди три години се изтърси от едно дърво — уведоми го Едуай. — Никога не е можел да се катери.
— Стига толкова! И тъй, млади господине, след като вече си тук и знам кой от двамата кой е, нека ти задам съшия въпрос, на който трябваше да отговори и твоят заместник преди малко. Закълни се в душата и честта си и ми кажи: ти ли ръгна с ножа господаря Бонел?
Момчето отвърна на погледа му с големите си очи, които изведнъж бяха станали съвсем сериозни, и каза твърдо:
— Не, не съм аз. Не нося оръжие, а дори и да носех, защо да го ръгам? Знам какво говорят за мен — че съм му имал зъб заради неспазеното обещание. Той наистина не си удържа на думата. Но аз не съм се родил син на земевладелец, а на занаятчия и мога да се изхранвам със собствените си ръце. Щях да се срамувам от себе си, ако не бях способен на това. Не, който и да го е наръгал… но как е могло да се случи, толкова неочаквано?… Не съм аз, кълна се!
До този момент Кадфел вече почти не изпитваше съмнения относно момчето, но все още не го показваше.
— Кажи ми какво се случи?
— Оставих Майриг в лечебницата и отидох сам в къщата на майка ми. Ама защо питахте за лечебницата. Важно ли е?
— Остави това сега, продължавай нататък. Как те посрещнаха там?
— Майка ми се зарадва — каза момчето. — Но пастрокът ми започна да издевателства като победител в бой с петли. Опитвах се да си мълча, да пускам обидите покрай ушите заради майка ми, но това, изглежда, още повече го вбесяваше и той наистина намираше всякакви начини да ме унижава. Седнахме тримата на масата. Олдит вече бе поднесла месото и му каза, че приорът специално му праща ястие от игуменската трапеза. Майка ми се опита да насочи разговора натам, взе да ласкае самолюбието му, но той на всяка цена държеше да ме пече на бавен огън и да ме мъчи и никой не можеше да му попречи. Каза, че, както и е очаквал, съм дошъл с подвита опашка като пребито псе, за да го моля да промени решението си и да ми върне наследството. Каза още, че ако искам имението, ще трябва да коленича и да го моля, тогава можело и да се смили над мен. Тогава ми кипна, колкото и да се мъчех да се сдържа, и му извиках, че и да умира, няма да го моля за услуга, камо ли да падна на колене пред него. Не помня всичко, което му наговорих, но той започна да ме замеря с разни неща и… майка ми плачеше, а аз изхвърчах навън и се осъзнах чак когато минах моста и влязох в града.
— Но не си се прибрал в къщата на Мартин Белкот. Не чу ли Елфрик да те вика някъде от моста да се върнеш?
— Чух го, но какъв беше смисълът? Щеше да стане още по-лошо.
— Но и в работилницата не се прибра.
— Чувствах се ужасно. И ме беше срам.
— Отишъл е в склада на баща ми до реката — намеси се Едуай. — Винаги прави така, когато не е доволен от света. Ако сме загазили, пак там се крием, докато ни се размине или поне докато се разнесе най-лошото. И днес го намерих там. Когато сержантът на наместника дойде в работилницата и каза, че го търси и че пастрокът му бил убит, вече знаех къде да го търся. Нито за миг не съм допускал, че е способен да извърши нещо лошо — заяви твърдо Едуай. — Въпреки че понякога прави големи глупости. Но разбрах, че е в беда. Затова отидох да го предупредя, а той, естествено, не знаеше нищо за убийството. Когато избягал от къщата на майка си, пастрокът му си бил жив и здрав, само дето бил бесен.
— И оттогава двамата се криете там? И не сте се прибирали?
— Той не можеше, ония щяха да дебнат. А аз трябваше да остана с него. Налагаше се да се махнем от склада, защото бяхме сигурни, че ще дойдат и там. Имаме си и други скривалища. И тогава дойде Алис и ни каза за вас.
— Това е цялата истина — потвърди Едуин. — Какво да правим сега?