— Първо — каза Кадфел, — нека сваля тази отвара от огъня и да изчакаме, докато изстине, преди да я разсипем в стъклата. Ето така! Предполагам, че сте дошли дотук през енорийската врата на църквата и след това през галериите? — западната врата на църквата беше отвъд стените и никога не се затваряше освен в смутните дни по време на обсадата на града, тъй като тази част от светия храм бе предназначена за енориашите. — И след като сте стигнали до градините, предполагам, просто сте се водили по носовете си. Този сироп мирише силно.
— Хубаво мирише — каза Едуай и обгърна с почтителен поглед сушилнята с висящите навсякъде китки и торбички с билки, които се поклащаха леко от издигащата се от мангала топлина.
— Не всички мои лекарства ухаят така съблазнително. Макар че аз лично не бих нарекъл дори това неприятно. Силна, разбира се, ала хубава, чиста миризма.
Той отпуши голямата стъкленица с балсама от вълче биле и наклони гърлото й под любопитния нос на Едуин. Момчето премигна при вдъхването на силния аромат, дръпна главата си назад и кихна. Вдигна поглед към Кадфел и с открито лице се засмя на сълзите, които бяха избили в очите му. После предпазливо се наведе напред и отново вдъхна, като замислено смръщи вежди.
— Мирише като онова нещо, с което Майриг разтриваше рамото на стареца. Не тази сутрин, а предния път, когато ходих с него. На полицата в лечебницата имаше цяло шише. Същото ли е?
— Същото — отвърна Кадфел и върна стъкленицата на рафта.
Лицето на момчето бе съвсем ведро, за него ароматът не бе свързан с нищо друго освен със спомен, в който за щастие по никакъв начин не присъстваше усещането за трагедия или вина. За него Жерваз Бонел бе умрял внезапно и по необяснима причина, наръган с нож. И единственото, за което се чувстваше виновен, бе това, че е избухнал, накърнявайки собственото си достойнство, и че е разплакал майка си. У Кадфел вече не бе останала и капка съмнение. Момчето бе чисто като утринна роса, но бе изпаднало в ужасно положение и отчаяно се нуждаеше от помощ.
Освен това Едуин беше доста находчив и буден. Съзнанието, че са се отвлекли от основния въпрос, започна да го тревожи в мига, в който спря да говори.
— Отец Кадфел… — започна колебливо той. В неговите уста името звучеше по новому и почти благоговейно, не толкова принадлежащо на този стар обикновен монах, колкото на някогашния кръстоносец Кадфел, незабравен и от една доволна и щастлива съпруга и майка, която несъмнено доста бе преувеличила неговата хубост, галантност и сърцатост. — Вие знаете, че съм ходил в лечебницата с Майриг… попитахте и Едуай за това. Но не разбрах защо. Важно ли е? Има ли нещо общо със смъртта на пастрока ми? Не ми е ясно.
— Това, че не разбираш, чедо мое — каза брат Кадфел, — е доказателството за твоята невинност, която вероятно ще бъде трудно да докажем на други, макар че аз лично вече вярвам в нея безусловно. Седни отново до племенника си… мили Боже, дали някога ще се оправя с тези роднински връзки?… и гледай известно време да не се биеш с него, поне докато не ти обясня онова, което все още не е известно извън тези стени. Да, двете ти посещения наистина са много важни, същото се отнася и за маслото, което си видял да използват там, въпреки че мнозина знаят за него и са доста по-добре запознати от теб със свойствата му, едновременно благотворни и зловредни. Трябва да ми простите, ако съм ви накарал да мислите, че господарят Бонел е бил промушен с кама или с меч. А и няма как да не го сторите, защото, като повярвахте на думите ми, вие отхвърлихте от себе си всякакви съмнения за вина, поне за мое удовлетворение. Не е било така, момчета. Господарят Бонел умря от отрова, сипана в ястието, което му изпрати приорът — същото това масло от вълче биле. Който и да го е сипал в яребицата, го е взел или от тази сушилня, или от шишето в лечебницата. А всички, които са знаели къде да го намерят и са били наясно с вредното му въздействие при поглъщане, са под подозрение.
Двамата, изцапани, уморени и измъчени, втренчиха изумени погледи в Кадфел, най-сетне проумели ужасната истина, и се приближиха един до друг на пейката — подобно на малки диви зверчета, които се гушат едно в друго в бърлогата си, за да си вдъхнат смелост. Годините им, които ги поставяха на границата на мъжествеността, изведнъж се загубиха, те отново се превърнаха в малки деца, подгонени и изплашени.
— Той не е знаел! — възкликна Едуай. — Казаха само, че е убит. Но така внезапно! Едуин е избягал от къщата, където не е имало друг освен домашните му и слугите. И изобщо не е виждал никаква яребица…
— Знаех — обади се Едуин, — за яребицата знаех. Олдит ни каза и аз знаех, че е там. Но какво ме засягаше това? Просто исках да си ида у дома…